— Защо? Освен диваците, Калинден никога не е имал такива проблеми.
— Джаспериан е мъдър и благороден владетел. Калинден има късмет. Ти си видяла състоянието на улиците в Маткасен. Това нищо ли не ти говори?
— Аз съм вестоносец. Аз наблюдавам, не съдя. — Нарин знаеше, че не казва съвсем истината. Тя винаги имаше неприятности заради навика си да изразява мнения и да ги излага открито, но това беше правилният отговор, който се очакваше от нея, и тя се опита да мисли и действа, както се изисква от вестоносеца.
Торк хвърли бърз поглед към вратата, след това се наведе заговорнически към нея:
— Да, така ни учат. Но кой вижда повече от вестоносеца? Кой по-добре от нас знае какво се случва в света? Ако ние…
Думите му бяха прекъснати от силно почукване на вратата. Торк имаше време само да седне обратно на стола си и вратата се отвори. Влезе слуга, който носеше храната за Нарин.
Никой не проговори, докато слугата слагаше на масата чинията с храната, две чаши и кани с вода и вино. Едва когато вратата се затвори и стъпките на слугата заглъхнаха по каменния коридор, Торк продължи:
— Яж. Сигурно си гладна. Ще мине още време, докато Линдаз те приеме, освен това те чакат още пет или шест дни тежък път.
Нарин беше пресегнала да вземе каната с водата, но ръката й замръзна във въздуха.
— Какво искаш да кажеш? Аз пристигнах от Калинден само за два дни.
— Знам. Но ти носиш вест, която трябва да стигне до Управляващия съвет на Ерандейн в Ануей. Въпреки че според закона Линдаз трябва да изпрати вестоносец там, той няма да го направи. Оставаш само ти.
— Но аз трябва да се върна в Калинден. Не мога да отида в Ануей!
Нарин помисли за Джаспериан и неговите съветници, за приятелите си, които чакаха с нетърпение завръщането й с вест, че помощ идва.
— Няма кой друг да бъде изпратен — Торк срещна учудения й поглед. — В Маткасен има само петима вестоносци. Господарят Линдаз не иска да харчи средства за нашата издръжка.
— Това е невъзможно! За такъв голям град като Маткасен…
— Не чакай никаква помощ оттук, вестоносецо. Нито да предадат нататък посланието ти, нито да изпратят помощ на Калинден — Торк се поколеба, после продължи бавно. — Може би това е по-добре за вас. Не може да не знаеш, че ние „помогнахме“ на Беянар преди две години. Този град сега принадлежи на Маткасен.
— Бях чула, че… — Нарин замълча, после бавно и внимателно си наля вода, докато проумее думите на Торк. — Маткасен от поколения имаше претенции към Беянар. Към Калинден никога не е имал. Нашето положение е по-различно. Ние сме в мир със съседите си, а диваците…
— Нападат Калинден, не Маткасен.
— Но законите на Ерандейн…
— Законите са такива, каквито Господарят Линдаз реши, че са. Или по-скоро, както реши лейди Ксиант. За Калинден би било по-добре да мине без помощта на Маткасен.
— Но наоколо няма никакви други градове! Изпратиха вестоносци до Нарлон и Пасмен, но нито един от тези градове не е толкова силен, колкото Маткасен. Освен това техните войски не биха могли да се придвижат за по-малко от няколко седмици. Ануей е още по-далеч.
Торк погледна разтревожената Нарин право в очите.
— Тогава Калинден трябва да се защити сам.
— Линдаз е глупак! — Високата, златокоса жена се завъртя и застана с лице към мъжа пред нея. — И ти също, Горван. Сантар е мъртъв и то от собствената си ръка.
— Лейди, нападенията срещу Господаря Линдаз…
— Може да идват от всеки, който иска да му отмъсти. Линдаз няма нужда да вика духове, за да си ги обясни.
— Но преди никой не е посмявал да посегне на Господаря. Вие накарахте този Сантар да разкаже тези странни истории… — Горван незабавно съжали за думите си.
Китката на Ксиант се сви като птича лапа и се вдигна сякаш да го сграбчи.
— Сантар е мъртъв ти казвам! Видях го да умира!
— Лейди Ксиант, умолявам ви! Исках само да кажа… — Горван се дръпна назад с широко отворени очи, изплашен от гнева на жената пред себе си.
— Да не мислиш, че се страхувам като Линдаз? Ти си станал по-глупав и от него.
Ксиант отпусна ръката си и с отвращение се обърна към огнището. Започна да ръчка дебелите дървета с дългия железен ръжен, като гледаше как се разгоряват пламъците при всяко мушкане.
Накрая тя се обърна към притихналия Горван. Тънките й устни се извиха в саркастична усмивка.
— Пристига някакво си голобрадо момче, проповядва за доброто и злото и разказва небивалици за пръстени, които запомнят всичко, и за карети, които летят. И заради тези дивотии Линдаз сега навсякъде вижда заслужено възмездие.