— Но оръжието, което ни показа този Сантар! И вие казахте, че тялото му е изчезнало! Господарят Линдаз казва, че той говорел за някаква могъща Служба, която…
— Съпругът ми става все по-стар, дебел и страхлив. Ти пробва това „оръжие“. Никой не можа да го накара да действа, даже най-способните ни воини. Сантар беше мошеник. Нали пръстенът, който можеше да запомня и записва всичко, което се случва, като писмовник, само че още по-точно, беше у мен? Той не искаше да работи нито за мен, нито за теб, нито за някой друг. Дори Сантар не можа да ни покаже тези „записи“, които уж бил направил. Не може да му се вярва на всичките приказки само защото беше научил езика на диваците.
Въпреки че беше се изпотил от напрежение, Горван настоя:
— Но, Лейди, мъртвите тела не изчезват!
— Достатъчно! Донесете ми този пръстен обратно! Ще ви докажа, че всичките истории на Сантар не са нищо друго, освен фантазии.
— Да ви донеса пръстена, Лейди? — Горван беше искрено удивен. — Но той не е у мен. Трябва да е у вас.
— У мен? Аз го дадох на теб.
— Не, Лейди! Спомням си ясно…
Ксиант тръсна глава с раздразнение.
— Няма значение. Не искам да слушам повече за Сантар. Където и да е, той не може да ни навреди.
Светлозелените й очи внезапно станаха студени и твърди.
— Това, което ме интересува, са последните ти новини.
Горван се изправи видимо облекчен от смяната на темата.
— Не са много. Капитанът на стражата ми каза, че е пристигнал вестоносец от Калинден с неотложно послание. Изпратили са го първо при Торк, както заповяда Господарят.
— Някакъв намек за съдържанието на посланието?
— Не, Лейди.
— А нещо от границата?
— Нищо.
Ксиант обмисли чутото и каза по-меко:
— Все пак ми се струва, че пристигането на този вестоносец е обещаващо.
— Лейди, разумно ли е да се изправяме срещу диваците? Те са опасни и…
— Замълчи! Чух достатъчно от твоите мърморения и страхове — очите й заблестяха. — Колкото Линдаз става по-несигурен и неспособен да действа, толкова аз ставам по-силна. Плановете ми са внимателно обмислени. Няма да позволя никой да ме спре точно сега.
— Но, Лейди, вие управлявате така, както никоя друга жена не е управлявала. Със сигурност…
— Това не е достатъчно! Няма да се примиря с трохите, които Линдаз ми подхвърля като на някое мършаво куче, готово да захапе и оглозгана кост. Аз му казах как да превземе Беянар и аз му показах как градовете Равелат, Уарсен и Данседих могат да станат негови.
Въпреки че не говореше високо, гласът на Ксиант трепереше от гняв.
— Цената, която поисках за тези градове, беше да ме провъзгласи за съуправител и за наследник. Аз му дадох много повече от всичко, което е сънувал, а той ме отстрани със страхливи извинения и жалки лъжи. Аз не мога да бъда купена с лъжи!
Ксиант се изправи гордо и се вгледа втренчено в Горван. Тя прекоси стаята и седна в гравирания дървен стол до огнището. Известно време в стаята не се чуваше нищо друго, освен пращенето на огъня и барабаненето на пръстите на Лейди Ксиант по дръжките на стола.
Горван се гънеше от неудобство под погледа на господарката си, но се боеше да наруши мълчанието. Той наблюдаваше как постепенно тънка доволна усмивка освети лицето й. Но тази усмивка не предвещаваше нищо добро за него.
— Има начин — бавно каза тя накрая. Погледът й разсеяно се рееше, сякаш предварително се любуваше на нещо изключително приятно. — Сантар може да се окаже много по-полезен мъртъв, отколкото когато беше жив.
Тя се вгледа с изучаващ поглед в Горван. Усмивката й се разшири и тя кимна замислено.
— Да — каза Ксиант, — със сигурност има начини.
Когато най-сетне заведоха Нарин пред подиума на Господаря, в централната приемна зала имаше само няколко съветници и учени. Двама въоръжени стражи следяха зорко иззад огромния празен трон, който се извисяваше над всичко в залата. Торк беше заел мястото си отстрани на подиума, откъдето можеше да наблюдава и слуша всичко, което става.
Линдаз, следван от друга група съветници и приближени, влезе в залата от една малка врата зад подиума. Беше облечен в одежди от скъпи тъкани и носеше дълго разкошно кожено наметало. Дебелата ръка, която махна повелително на обкръжаващите, блестеше обсипана със скъпоценни камъни и безброй пръстени. Туловището му беше огромно и той се движеше тежко и нестабилно, което контрастираше с помпозното му облекло.
Нарин остана права, докато възрастният мъж сядаше. Като вестоносец, тя се покланяше само на собствения си Господар и на Негово Величество Господаря на Ануей.