Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Далечната планета
Глава първа
Дланта на Таня, топла и малко грапава, лежеше върху очите му и нищо друго не го интересуваше. Той усещаше горчиво-соления мирис на праха, степните птици цвърчаха в просъница и сухата трева бодеше и гъделичкаше тила му. Беше му кораво и неудобно да лежи, шията го сърбеше нетърпимо, но той не се помръдваше и слушаше тихото и равно дишане на Таня… Той се усмихваше и се радваше на тъмнината, защото усмивката му навярно беше неприлично глупава и доволна.
После неуместно и ненавреме в лабораторията на кулата задрънча сигналът за повикване. Нека! Не е за пръв път. Тази вечер всички повиквания са неуместни и ненавреме.
— Робик — каза шепнешком Таня. — Чуваш ли?
— Абсолютно нищо не чувам — измърмори Роберт. Той взе да мига, за да погъделичка Танината длан с миглите си. Всичко беше далеч-далеч и абсолютно ненужно. Патрик, вечно шашардисан от недоспиване, беше далеч. Маляев е маниерите си на леден сфинкс1 беше далеч. Целият техен свят на постоянно бързане, на постоянни безсмислени разговори, на вечно недоволство и загриженост, целият този извънчувствен свят, където презират ясното, където се радват само на непонятното, където хората бяха забравили, че са мъже и жени — всичко това беше далеч-далеч… Тук беше само нощната степ, на стотици километри единствено само пустата степ, погълнала горещия ден, топла, пълна с тъмни, възбуждащи мириси.
Сигналът отново задрънча.
— Пак — каза Таня.
— Нека. Мене ме няма. Аз съм умрял. Изяли са ме мишките земеровки. Мен и така ми е добре. Обичам те. Не искам никъде да ходя. Откъде накъде? Ами ти би ли отишла?
— Не знам.
— То е, защото не ме обичаш достатъчно. Човек, който обича достатъчно, никога никъде не ходи.
— Теоретик — каза Таня.
— Не съм теоретик. Аз съм практик. И като практик те питам: откъде накъде изведнъж да ходя някъде си? Човек трябва да умее да обича. А пък ние не умеете. Вие само разсъждавате за любовта. Вие не обичате любовта. Вие обичате да разсъждавате за нея. Много ли дрънкам?
— Да. Ужасно!
Той свали ръката й от очите си и я сложи върху устните си. Сега виждаше небето, забулено от облаци, и червените сигнални светлинки по фермите на кулата на двадесет метра височина. Сигналът дрънчеше непрекъснато и Роберт си представи как сърдитият Патрик, издул обидено добрите си дебели устни, натиска клавиша за повикване.
— Ей сега ще те изключа — каза Роберт неясно. — Танечка, искаш ли да го накарам да млъкне навеки? Нека всичко бъде навеки. Ние ще имаме любов навеки, а пък той ще мълчи навеки.
В тъмнината той виждаше лицето й — светло, с огромни блестящи очи. Тя си дръпна ръката и каза:
— Я аз да поговоря с него. Ще кажа, че съм халюцинация. Нощем винаги има халюцинации.
— Той няма никога халюцинации. Такъв човек е, Танечка. Никога не лъже себе си.
— Искаш ли да ти кажа какъв е той? Много обичам да отгатвам характерите по видеофонните звънци. Той е упорит човек, зъл и нетактичен. И за нищо на света няма да седне с някоя жена нощем в степта. Ето такъв е, съвсем ми е ясен. И за нощта знае само, че нощем е тъмно.
— Не — каза справедливият Роберт. — За седенето в степта е вярно. Но пък е добър, мек и е мухльо.
— Не вярвам — каза Таня. — Послушай само. — Те се ослушаха. — Това мухльо ли е? Това е явен „tenacem propositi virum“2.
— Наистина ли? Ще му кажа.
— Кажи му. Върви и му кажи.
— Сега ли?
— Незабавно.
Роберт стана, а тя остана да седи, обгърнала с ръце коленете си.
— Само целуни ме първо — помоли ги тя.
В кабината на асансьора той опря чело до студената стена и стоя известно време така, със затворени очи, като се смееше и докосваше с език устните си. В главата му нямаше нито една мисъл, само някакъв тържествуващ глас несвързано викаше: „Обича ме!… Мене!… Мене обича!… Видяхте ли!… Мене!…“ После откри, че кабината отдавна беше спряла и се опита да отвори вратата. Не намери вратата изведнъж, а в лабораторията се оказаха множество излишни мебели: той събаряше столове, отместваше маси и се удряше в шкафове, докато се сети, че е забравил да запали лампата. Заливайки се от смях, той напипа ключа, вдигна едно кресло и седна до видеофона.
Когато на екрана се появи сънливият Патрик, Роберт приятелски го поздрави:
— Добър вечер, прасенце! Ами защо не спиш, синигерчето ми, стърчиопашчице моя?
Патрик го гледаше озадачено и често примигваше с възпалените си клепачи.
— Какво гледаш, кученце? Звъня, звъня, откъсна ме от важни занимания, а сега мълчиш!
Патрик най-сетне отвори уста.
— Ти да не си… Ти… — Той се почака по челото и по лицето му се появи въпросителен израз. — А?…