Патрик го гледаше озадачено и често примигваше с възпалените си клепачи.
— Какво гледаш, кученце? Звъня, звъня, откъсна ме от важни занимания, а сега мълчиш!
Патрик най-сетне отвори уста.
— Ти да не си… Ти… — Той се почака по челото и по лицето му се появи въпросителен израз. — А?…
— И как още! — провикна се Роберт. — Самота! Тъга! Предчувствия!3 И на това отгоре — халюцинации! Щях да забравя!
— Шегуваш ли се? — попита сериозно Патрик.
— Не! На пост не се шегуват. Но ти не ми обръщай внимание и започвай.
Патрик мигаше неуверено.
— Не разбирам — призна той.
— Как ще можеш — каза злорадо Роберт. — Това са емоции, Патрик! Знаеш ли?… Как да ти го кажа по-просто, по-разбираемо?… Е, ненапълно алгоритмувани смущения в свръхсложните логически комплекси. Възприе ли го?
— Аха — каза Патрик. Той почеса с пръсти брадичката си и се съсредоточи. — Защо ти звъня ли, Роб? Виж какво: някъде пак има утечка. Може и да не е утечка, но може и да е. За всеки случай провери улмотроните. Днес Вълната е някак особена…
Роберт объркано погледна през разтворения прозорец. Той съвсем беше забравил за изригването. Оказва се, че аз седя тук заради изригването. Не защото Таня е тук, ами защото някъде там е Вълната.
— Защо мълчиш? — попита търпеливо Патрик.
— Гледам какво прави Вълната — каза сърдито Роберт.
Патрик опули очи.
— Виждаш Вълната?
— Аз ли? Откъде го измисли?
— Ти току-що каза, че я гледаш.
— Да, гледам я!
— Е и?
— Толкоз. Какво искаш от мене?
Очите на Патрик станаха пак сънливи.
— Не те разбрах — каза той. — За какво говорехме? Да! Та непременно да провериш улмотроните.
— Разбираш ли какво говориш? Как мога да проверя улмотроните?
— Някак си — каза Патрик. — Поне съединенията… Ние съвсем се объркахме. Ей сега ще ти обясня. Днес в института изпратихме към Земята маса… Впрочем ти това го знаеш. — Патрик размаха разперените си пръсти пред лицето. — Ние чакахме Вълна с голяма мощност, а се регистрира някакво редичко фонтанче. Разбираш ли каква е работата? Едно такова редичко фонтанче… Фонтанче… — Той се приближи съвсем до своя видеофон, така че на екрана остана само едно огромно, помътняло от безсъние око. То често мигаше. — Разбра ли? — загърмя оглушително високоговорителят. — Нашата апаратура регистрира квази-нула поле, броячът на Юнг дава минимум… Можем да го пренебрегнем. Полетата на улмотроните се покриват така, че резониращата повърхност лежи във фокалната хиперплоскост, представяш ли си? Квази-нула полето е дванадесеткомпонентно и приемникът го навива по шест четни компоненти. Така че фокусът е шесткомпонентен.
Роберт си помисли, че Таня седи търпеливо долу и го чака. Патрик все боботеше, приближаваше се и се отдалечаваше, гласът му ту гърмеше, ту едва се чуваше и, както винаги, Роберт скоро изгуби нишката на разсъжденията му. Той кимаше, картинно бърчеше чело, вдигаше и свиваше вежди, но решително нищо не разбираше и с голям срам си мислеше, че Таня седи там, долу, забила брадичка в коленете си и чака, докато той завърши споя важен и непонятен за непосветените разговор с ръководните нула-физици на планетата, докато не каже на ръководните нула-физици своето напълно оригинално гледище по въпроса, заради което го безпокоят толкова късно през нощта, и докато ръководните нула-физици, учудвайки се и поклащайки глава, не впишат това гледище в бележниците си.
Сега Патрик млъкна и го погледна със странен израз. Роберт познаваше добре този израз, той го преследваше цял живот. Разни хора — и мъже, и жени — го гледаха така. Отначало го гледаха равнодушно или мило, после с очакване, после с любопитство, но рано или късно настъпваше моментът, когато почваха да го гледат ей така. И всеки път той не знаеше какво трябва да прави, какво да говори и как да се държи. И как да живее по-нататък.
Той реши да рискува.
— Може би имаш право — каза той загрижено. — Обаче всичко това трябва старателно да се обмисли.
Патрик наведе очи.
— Обмисли — каза той и стеснително се усмихна. — И не забравяй, моля те, да провериш улмотроните.
Екранът угасна и настъпи тишина. Роберт седеше сгърбен, впил двете си ръце в студените грапави странични облегала. Някога някой казал, че глупакът, който разбира, че е глупак, с това доказва, че не е глупак. Може би някога е било и така. Но казаната глупост е винаги глупост, а пък аз другояче не мога. Много интересен човек съм: всичко, което казвам, е старо, всичко, за което мисля, е банално, всичко, което съм успял да направя, е направено преди два века. Аз не съм просто дръвник, аз съм рядък дръвник, музеен, като жезъл на хетман. Той си спомни как старият Ничепоренко погледна веднъж замислено в неговите, на Роберт, предани очи и каза: „Мили Скляров, вие сте сложен като античен бог. И като всеки бог, извинете ме, сте съвършено несъвместим с науката…“