За да им ражда деца?
Погалих я по косата.
— Страхувахме се от гоблините, защото изобщо не приличат на нас и защото ги смятахме за магьосници.
Реката заблестя с първите лъчи на слънцето. Насочих ствола към брега.
— Не е истина. Това е един беден и несретен народ. Бащите ни, които ловуват през зимните нощи, ги прогониха не с копия и стрели, а защото тичат по-бързо и мислят по-бързо. Затова убиват повече дивеч и имат повече деца. Но вече земята не ни стига. Когато дойде лятото, ще поведа хората през реката и ще извоюваме земята на гоблините.
Когато дървото стигна брега, скочихме на земята. Зъбите на Звави тракаха от студ. И аз исках по-бързо да стигна до пещерата и да изпея край огъня песента на победата. Но нечий вик ме накара да се обърна. На другия бряг отново се бяха появили гоблини. Стърчаха на куп и не откъсваха очи от нас. Един от тях вдигна ръка. Макар да беше далеч, видях, че плаче. Тъй като той също обича Звави, ще се постарая да запазя живота му, когато през лятото идем отвъд реката.
Събудих се. Лампата на нощното шкафче светеше. Рен ме съпроводи до гостната и ми предложи вино.
— Е? — попита той. — Къде… къде бяхте?
— Дълбоко във вековете — реагирах бавно, още бях във властта на съня.
— Така ли?
— Не мога да кажа точната дата. Не съм археолог.
И с няколко думи му разказах за видяното.
— Господи! — възкликна Рен. — Ранната каменна епоха. Двайсет хиляди години назад, когато половината Северно полукълбо е сковано от ледове. — Улови ме за ръката. — Видели сте първите човешки същества, неандерталците, и последните — кроманьоните.
— Не, не — възразих. — Разликата не беше толкова голяма. Жал ме е за неандерталците. Те толкова се стараеха… Вижте, изморен съм. Мога ли да се прибера и да се наспя?
— Разбира се. Типична реакция. Но утре ще се върнете, нали? Трябва да запиша всичко, което си спомняте. Господи, не съм си представял, че ще стигнете толкова далеч!
Изпрати ме до вратата.
— Ще можете ли сам?
— Не се притеснявайте, всичко е наред. Лека нощ.
Когато се обърнах, видях в очертанието на вратата тъмната му висока фигура. Автобусът дойде след няколко минути. Когато моторите изреваха и той потегли, обхвана ме страх. Какво е това чудовище? Какви са тези странни миризми? После осъзнах, че онзи, в чието тяло бях няколко часа, вече двайсет хиляди години лежи в земята.
Но още не бях свикнал с реалностите на света. Крачех по зимната гора, където се чуваше фанфарния глас на лосовете, и бели духове кръжаха наоколо и ми се надсмиваха.
Когато изкачих стъпалата, се почувствах по-уверен и отворих незаключената врата. Щом ме видя, Клер остави книгата и се надигна.
— Как си, скъпи? — попита. Устните й трепереха. — Как мина?
— Горе-долу. Истинска фантастика. — Целунах я по бузата. — Но съм съвсем изморен. Преди да ти разкажа всичко, едно кафе.
— Разбира се. Но къде все пак беше, скъпи? — тя ме хвана за ръка и ме поведе към кухнята.
Гледах я — чиста, сочна, гримирана с мярка, с лек мирис на тютюн. А пред очите ми се появи друго лице, бронзирано от слънцето и вятъра, с разпилени светли коси и очи с цвета на лятно небе. Спомних си луничките, разпръснати по вирнатото носле, и тихия смях, и малките длани, привикнали към труд.
И разбрах на какво страдание се обрекох като надникнах в миналото. И този кръст ще трябва да нося до края на живота си.