Другата причина на Смайли обаче беше страхът, тайният страх, който преследва всеки професионалист чак до гроба. Страхът, че някой ден от сложното му минало, в което самият той не помнеше всички врагове, които си е създал, някой от тях ще го намери и ще поиска разплата.
В дъното на улицата една съседка разхождаше кучето си и щом го видя, вдигна глава да каже нещо, но той не й обърна внимание, защото знаеше, че ще е нещо за Ан. Пресече улицата. Къщата му беше тъмна, завесите бяха така, както ги беше оставил. Изкачи шестте стъпала до входната врата. След като Ан си тръгна, чистачката му също напусна, така че сега само Ан имаше ключ. Вратата беше с две ключалки, секретна „Банъм“ и касова „Чъб“, както и две парченца, направени от него самия, дъбови трески с размера на нокът, пъхнати в касата над и под секретната ключалка. Те бяха остатък от времето, когато беше действащ агент. Неотдавна, без да знае защо, беше започнал пак да ги използва; може би не искаше тя да го изненада. С върха на пръстите си напипа и двете, след което отключи вратата, отвори я и усети дневната поща да се плъзга по килима.
Кое списание следваше? — замисли се той. „Живот и литература в Германия“? Или „Филология“? „Филология“, реши той. Отдавна трябваше да е пристигнало. Той запали лампата, наведе се и започна да преглежда пощата. Една „извършена услуга“ от шивача му за костюм, който не беше поръчвал, но подозираше, че е някой от онези, които красят настоящия любовник на Ан; сметка от автосервиз в Хенли за бензина й (боже мой, какво са търсели в Хенли на 9 октомври без пукната пара?); писмо от банката за осребряване на чек в полза на лейди Ан Смайли в един клон на Мидланд Банк в Имингам.
И какво, по дяволите, запита той документа, са правели в Имингам? Кой може да има любовна афера в Имингам? Къде изобщо се намира Имингам?
Все още разсъждаваше над въпроса, когато погледът му се спря на непознат чадър в стойката, копринен, с кожена дръжка и златен пръстен без инициали. През ума му мълниеносно се стрелна, че след като беше сух, чадърът трябва да се е появил на това място преди шест и петнайсет, когато започна да вали, защото и в стойката не се беше стекла вода. И че чадърът беше елегантен, със съвсем запазен наконечник, макар да не беше нов. И че следователно чадърът принадлежеше на някой пъргав, даже млад човек, като последното увлечение на Ан. Но след като собственикът му знаеше за треските и знаеше как да ги върне на мястото им, след като беше влязъл в къщата, и също така беше съобразил да разпилее пощата зад вратата, след като несъмнено я беше прегледал, тогава най-вероятно той познаваше и Смайли; не беше любовник, а професионалист като него, с когото някога са работили заедно и познаваше почерка на Смайли, както се казва в техните среди.
Вратата на дневната беше открехната. Той леко я побутна да се отвори още.
— Питър? — рече той.
През отвора на вратата, на светлината от улицата, видя велурени обувки, лениво кръстосани, да стърчат от единия край на дивана.
— На твое място не бих се събличал, Джордж, приятелю — каза един дружелюбен глас. — Чака ни дълъг път.
Пет минути по-късно, облечен в дълго кафяво палто, подарък от Ан и единственото сухо, с което разполагаше, Джордж Смайли седеше навъсено на предната седалка в изключително ветровития спортен автомобил на Питър Гуилъм, паркиран на един площад в съседство. Целта им беше Аскот, място, известно с жените и с конете и може би не толкова известно с жилището на мистър Оливър Лейкон от кабинета на министър-председателя, старши съветник в разни смесени комисии и отговарящ за разузнаването. Или както не особено почтително го нарече Гуилъм, главен префект на Уайтхол.