— Много ми е приятно, лейтенанте.
— Я стига! А сега искам да знам защо следите къщата на Олмър.
— Не я следя, лейтенанте. През живота си не съм чувал за доктор Олмър и не знам по какви причини бих го следил.
Той извърна глава и се изплю. Днес ми вървеше на плюещи хубавци.
— Тогава каква е тая история? Тук хич не си падаме по частните ченгета. В града ни няма нито едно.
— Нима?
— Да, именно. Така че изплюйте камъчето. Освен ако не държите да се поразходите до участъка и там да ви измъкнем всичко под светлината на насочените лампи.
Нищо не отвърнах.
— Нейните хора ли са ви наели? — попита внезапно.
Поклатих отрицателно глава.
— Последният, дето опита, сега троши камъни в каменоломната.
— И сигурно си заслужава, стига да се досетя какво точно е опитал.
— Опита се да го изнуди — поясни той, но гласът му прозвуча неуверено.
— Жалко, че не знам на какво кълве. Струва ми се много лесен за доене.
— С тези разговори доникъде няма да стигнете.
— Добре. Тогава да кажем така: не познавам доктор Олмър, никога не съм чувал за него и хич не ме интересува. Дойдох тук на гости на един приятел и сега се любувам на природата. Но дори да върша нещо друго, то не ви влиза в работата. Ако този отговор не ви допада, отнесете го в участъка и питайте началника си.
Той раздвижи тежко крака си върху стъпалото. Беше разколебан.
— Да не ме лъжете? — попита бавно.
— Не лъжа.
— А, по дяволите, тоя тип не е с всичкия си — заяви внезапно, като погледна през рамо към къщата. — Най-добре ще направи, ако отиде на лекар. — Засмя се, но не му беше весело. Свали крак от стъпалото и разроши твърдата си коса. — Хайде, изчезвайте. Дръжте се далеч от нашето градче и няма да си имате врагове.
Завъртях отново ключа. Когато моторът забръмча, попитах:
— Как е Ал Норгаард?
— Познавате ли Ал? — изгледа ме недоверчиво.
— Ъхъ. Работихме по едно и също дело преди няколко години — Уакс беше началник на полицията.
— Ал сега е във военната полиция. Де и аз да бях — додаде с горчивина. Понечи да си тръгне, но се извърна рязко на пети. — Хайде, изчезвайте, преди да съм си променил решението? — нареди ми рязко. Прекоси тежко улицата и влезе отново в двора на доктор Олмър.
Отпуснах съединителя и потеглих. Докато се връщах към града, се заслушах в мислите си. Те се движеха на пресекулки, некоординирано, като ръцете на доктор Олмър, когато подръпваше краищата на пердетата.
В Лос Анджелис обядвах и се качих в кантората си, която е в Кауенга Билдинг, да видя какво ми е донесла пощата. Оттам се обадих на Кингзли.
— Видях се с Лейвъри — докладвах. — Наприказва ми точно толкоз мръсни клюки, колкото да прозвучи искрен. Опитах се да го раздразня, ама нищо не излезе. Все още съм на мнение, че са се спречкали и разделили, а той се надява да се помирят и пак да се съберат.
— В такъв случай знае къде е жена ми.
— Възможно е, но не е сигурно. Впрочем случи ми се нещо интересно на неговата улица. В пресечката има всичко на всичко две къщи. Втората е на някой си доктор Олмър.
И му разказах накратко преживелиците си. Той помълча известно време, сетне попита:
— Да не е доктор Албърт Олмър?
— Същият.
— Известно време лекуваше Кристал. Няколко пъти е идвал у дома — когато тя… преливаше. Имах впечатлението, че действува със спринцовката, без да се замисли много-много. Жена му… момент, какво бях чувал за жена му?… Ах да — беше се самоубила.
— Коя година?
— Не си спомням. Преди доста време. Всъщност не се познавахме извън професионалните му визити. Сега какво възнамерявате да предприемете?
Казах, че смятам да отскоча до Пума Лейк, макар че денят беше твърде напреднал. Той ме успокои, че времето щяло да ми стигне, пък и в планината се мръквало един час по-късно. Добре, рекох, и затворих.
Глава 5
Сан Бернардино се пържеше, та чак цвърчеше в следобедния пек. Езикът ми изпръхна от жежкия въздух. Дишах като риба на сухо, спрях само колкото да си купя половинка уиски — в случай, че припадна, преди да съм стигнал планината, и запълзях по безкрайното нанагорнище към Крестлайн. Само след двайсетина километра пътят се изкачваше с хиляда и петстотин метра, но дори тогава не се разхлади. След още петдесет километра шофиране по планински терен стигнах висока борова гора и едно местенце, наречено „Бълбукащи извори“. Имаше паянтова бакалница и една-единствена бензиноколонка, но ми се видя същински рай. Оттам нататък вече беше прохладно.
Язовирът на Пума Лейк имаше въоръжена охрана от двете страни и по средата. Първият пазач ме накара да затворя всички прозорци на колата и чак тогава да прекося стената. На стотина метра от язовира беше опънато въже с провесени на него коркови тапи — да не наближават лодки. Като се изключат тези дреболии, войната, изглежда, е нищо не бе засегнала Пума Лейк.