В сините води плуваха канута, пърпореха малки лодки с извънбордови мотори, скутери се фуклявеха като нахакани юноши — оставяха широки разпенени бразди, правеха резки завои, а момичетата в тях пищяха и влачеха потопени във водата ръце. Раздрусвани от вълните, вдигани от скутерите, въдичари, платили по два долара за разрешително, се опитваха да си възстановят поне десетина цента с някоя и друга уморена риба.
Пътят се плъзна покрай висока гола гранитна скала и се спусна в обрасли с остра трева поляни, където тук-таме цъфтяха диви перуники, бели и морави лупини и срещничета, кандилки, див джоджен и пустинничета. Високи пожълтели борове пробождаха ясното синьо небе. Пътя? отново се спусна на нивото на езерото и пейзажът се изпълни с момичета с крещящи панталони, панделки, забрадки, сандали е дебели подметки и тлъсти бели бедра. Велосипедисти предпазливо въртяха педали по шосето, а от време на време профучаваше по някой притеснен чичко, яхнал мощен мотоциклет.
На километър и половина от селото в шосето се вливаше второстепенен път, който в обратната си посока криволичеше към планината. Надписът върху груба дъска гласеше: „Езеро Литъл Фон, 2 км“. Поех натам. Отначало по склоновете се виждаха накацали тук-таме бараки и малки вили, после — нищо. Не след дълго и от този път се отклони друг, много тесен, а втори дървен надпис съобщи: „Езеро Литъл Фон. Частен път. Влизането забранено“.
Обърнах крайслера натам и внимателно запълзях покрай огромни голи гранитни скали, малко водопадче, лабиринт от почернели дъбове, дървета с твърда дървесина, мечо грозде и тишина. На едно клонче бе кацнала сойка, катеричка ми се сопна и сърдито заудря с лапичка по шишарката, която държеше. Кълвач с алена качулка спря да човърка кората на дървото, колкото да ми метне поглед с око като мънисто, шмугна се зад ствола и ме изгледа и с другото мънисто. Стигнах до порта, скована от пет успоредни летви, и още един надпис.
Пътят продължи да се вие през гората още стотина метра и изведнъж ниско долу зърнах малко овално езеро сред дървета, скали и трева — като капка роса върху къдрав зелен лист. В по-близкия му край имаше груб циментов бент с въже в горната част вместо парапет и старо воденично колело отстрани. Досами бента се издигаше малка дървена вила от борови стволове с неиздялана кора.
На отсрещната страна на езерото — доста път по шосето и съвсем напряко през бента — над водата се надвесваше голяма къща от червеникава секвоя, а още по-нататък — други две, всички старателно оградени една от друга. И трите бяха затворени, смълчани, със завеси на прозорците. Най-голямата имаше оранжеви щори и огромен прозорец от дванайсет части, гледащ към езерото.
В най-отдалечения му край, откъм бента, зърнах нещо като малък пристан и естрада за оркестър. На изкорубена дървена табела, закачена до естрадата, с големи бели букви пишеше: „Лагер Килкеър“. Не видях смисъл в надписа, особено на това място, затуй слязох от колата и се запътих към близката вила. Откъм задната й страна ехтеше брадва.
Почуках силно на вратата. Брадвата замлъкна. Отнякъде се провикна мъжки глас. Седнах на един камък и запалих цигара. Иззад ъгъла се дочуха стъпки — доста неравномерни. Зададе се мургав мъж с груби черти на лицето, понесъл брадва с две остриета.
Беше як, тромав, не много висок и куцаше, като отмяташе десния си крак при всяка крачка и описваше с обувката плитка дъга. Небръснатата му брадичка се чернееше, сините му очи гледаха, без да мигат, а прошарената коса се извиваше зад ушите и плачеше за подстригване. Беше облечен със сини дочени панталони и синя риза, разкопчана на загорелия му мускулест врат. От ъгълчето на устата му висеше цигара. Гласът му беше груб, напрегнат, градски:
— Кво има?
— Търся мистър Бил Чес.
— Аз съм.
Станах, извадих от джоба си бележката, с която Кингзли ме представяше, и му я подадох. Той й хвърли кос поглед, закуцука към къщата и се върна с чифт очила, кацнали на върха на носа му. Внимателно прочете посланието, после още веднъж. Прибра го в джоба на ризата си, закопча капачето и ми протегна ръка.
— Приятно ми е, мистър Марлоу.
Здрависахме се. Ръката му беше грапава като дървесна кора.
— Значи сте дошли да видите вилата на мистър Кингзли, а? С удоволствие ще ви разведа. Да не би да я продава, за бога?
Изгледа ме, без да мига, и махна с ръка към отсрещната страна на езерото.