Входната врата на Бил беше заключена. Промъкнах се да видя как стои въпросът със задната, но там висеше огромен катинар. Обиколих стените и опитах капаците. Всички бяха заключени. Един от прозорците, разположен по-високо от останалите, нямаше капак. Беше двукрил и заемаше средата на северната стена. И той се оказа заключен. Спрях и се ослушах. Пълно безветрие. Дърветата бяха притихнали, неподвижни като сенките си.
Опитах се да провра острието на джобното си ножче между двете крила. Никакъв успех. Ключалката отказваше да поддаде. Облегнах се на стената, помислих, после неочаквано и за мен самия вдигнах от земята един камък и фраснах с него рамката точно по средата. Чу се звук от строшено сухо дърво и езичето на ключалката се измъкна. Прозорецът се отвори навътре, в тъмнината. Повдигнах се на ръце и преметнах изтръпнал крак през зеещия отвор. Претърколих се и се озовах на пода. Преобърнах се, пуфтящ от усилието поради голямата надморска височина, и отново се ослушах.
Ослепителен лъч светлина ме блъсна право в очите.
— На твое място бих останал на пода да си почина, синко — произнесе много спокоен глас. — Сигурно си капнал от умора.
Джобното фенерче ме прикова към стената като размазана муха. Сетне щракна ключ, светна нощна лампа. Фенерчето изгасна. Джим Патън седеше в старо кафяво кресло до масата, от чийто ръб висеше кафяв шал с ресни и падаше върху масивното му коляно. Беше облечен както и преди, с едно допълнение — кожено яке, което трябва да е било чисто ново по време на първия мандат на Гроувър Клийвланд3. Ръцете му бяха празни, с изключение на въпросното фенерче. И погледът му беше празен. Челюстите му се движеха бавно, ритмично.
— Какво си намислил, синко — освен нахлуването с взлом?
Придърпах с крак един стол, възседнах го, сключих ръце на облегалката и огледах стаята.
— Имах една идея — отвърнах. — Допреди малко ми се струваше добра, но все някак си ще я прежаля.
Хижата беше по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Стаята, в която бях попаднал, се оказа дневната. Имаше няколко скромни мебели, чамовият под бе застлан с черга, до стената в дъното бе опряна кръгла маса с два стола. През една отворена врата се виждаше ъгълчето на голяма черна готварска печка.
Патън кимна и ме заоглежда изучаващо, но съвсем добродушно.
— Чух приближаването на кола — рече. — Знаех, че се е запътила насам. Бива те обаче по безшумното ходене. Изобщо не те усетих. Да си призная, синко, любопитно ми е що за птица си. Нищо не казах.
— Нали не се дразниш, дето ти викам „синко“? Не го правя, за да фамилиарнича, а ми е станало навик, от който не мога да се откажа. За мен всеки, който не развява дълга бяла брада и не куца от артрит е „синко“.
Казах, че може да ме нарича както му скимне. Не съм чувствителен. Той се усмихна широко.
— Указателят на Лос Анджелис гъмжи от частни детективи, но само един от тях се казва Марлоу.
— Кое ви накара да проверите?
— Може да е чисто любопитство. А като добавим и думите на Бил Чес, че си ченге… Ти самият не си направи труда да ми кажеш.
— Рано или късно щеше да стане дума. Съжалявам за главоболието, което ви причиних.
— Никакво главоболие не си ми причинил. Толкоз лесно не ме заболява глава. Да имаш някакъв документ за самоличност?
Извадих портфейла си и му показах всички хартийки.
— Като те гледам, на вид ставаш за тая работа — заяви доволен шерифът. — Пък и лицето ти нищо не издава. Предполагам, че си искал да претърсиш хижата.
— Да.
— Аз самият доста се порових. Пристигнах направо тук. Е, първо се отбих вкъщи за минутка. Само че едва ли ще те пусна да тършуваш. — Той се почеса по ухото. — Искам да кажа, че не знам дали е редно. Ще ми откриеш ли за кого работиш?
— За Дерас Кингзли. Нае ме да открия жена му. Преди един месец го зарязала. Следите й свършват тук. Затова дойдох. Предполагахме, че е заминала с един мъж. Самият мъж отрича. Реших, че ще намеря нещо, което да ми подскаже какво да предприема.
— И намери ли?
— Не. Установих, че е отишла в Сан Бернардино и после в Ел Пасо. Там следата свършва. Но аз едва сега започвам.
Патън стана и отключи вратата на хижата. В стаята нахлу остър боров аромат. Той се изплю навън, седна пак на мястото си, разроши сивокестенявата си коса под шерифската шапка. Гола, главата му изглеждаше някак си неприлична, като повечето глави, които рядко виждаш без шапка.
— Значи не се интересуваш от Бил Чес?
— Ни най-малко.
— Знам, че вие, частните, често се наемате с разводи. Смрадлива работа, ако питаш мен.