— Божичко, не говорете така! — възкликна Кингзли.
— Защо? Трябва всичко да вземете предвид. Моята представа за мисис Кингзли е твърде смътна — разбрах, че е млада, хубава, безразсъдна и безотговорна. Че доста пие, а като се напие, върши опасни неща. Че си пада по мъжете и като нищо може да се захване с някой напълно непознат, който да се окаже мошеник. Прав ли съм?
Той кимна.
— Сто процента.
— Според вас колко пари е имала у себе си?
— Обичаше да носи големи суми. Има си собствена банкова сметка. Не се знае колко може да е имала.
— Деца?
— Нямаме.
— Вие ли се грижите за делата й? Кингзли поклати глава.
— Тя нямаше дела — само депозираше чекове, теглеше пари и ги харчеше. Един цент не е инвестирала. Пък и не съм видял нищо от парите й, ако това ви е на ума. — Помълча и продължи: — Не че не съм опитвал. Човек съм в края на краищата и никак не е забавно да стоиш отстрани и да гледаш как се пропиляват двайсет хиляди долара годишно — само за махмурлуци и гаджета от типа на Крие Лейвъри.
— В какви отношения сте с банката, в която държи парите си? Можете ли да получите сведения за чековете, които е подписала през последните два месеца?
— Ще ми откажат. Веднъж се опитах да науча нещо от този род, когато заподозрях, че я изнудват. Но останах с пръст в устата.
— Можем да научим каквото ни трябва и сигурно ще се наложи. Но затова ще е нужно да се обърнем към Бюрото за изчезнали хора. Как гледате на това?
— Ако гледах положително, нямаше да ви извикам. Кимнах, събрах вещите си от бюрото и ги напъхах из джобовете си.
— Работата, изглежда, е далеч по-сложна, отколкото предполагам, но като начало ще поговоря с Лейвъри и ще отскоча до езерото да поразпитам и там. Трябва ми адресът на Лейвъри и бележка до човека, който се грижи за вилата ви.
Той извади от бюрото си фирмена бланка, надраска нещо и ми я подаде. „Драги Бил — пишеше, — приносителят на тази бележка е мистър Филип Марлоу, който е евентуален клиент и иска да огледа мястото. Покажи му, моля те, вилата и му помогни с каквото можеш. Дерас Кингзли“
Сгънах я и я пъхнах в плика, който той надписа, докато аз четях.
— А другите вили? — попитах.
— Тази година още никой не се е качвал горе. Единият е важна клечка във Вашингтон, а вторият работи във Форт Левънуърт. Жените им са с тях.
— А сега адресът на Лейвъри.
Той се загледа в някаква точка над главата ми.
— Живее в Бей Сити. Знам къщата, но не помня номера. Мисля, че мис Фромсет ще може да ви даде адреса. Няма защо да й казвате за какво ви трябва. Сигурно сама ще се досети. Освен това споменахте нещо за сто долара аванс.
— Вече няма нужда. Казах го само защото се опитвахте да ми смачкате фасона.
Кингзли се усмихна широко. Станах, но се поколебах, преди да си тръгна. Накрая попитах:
— Нали не криете нищо от мен? Нищо важно? Той се загледа в палеца на ръката си.
— Не, нищо не крия. Много съм обезпокоен и искам да разбера къде е. Направо съм уплашен. Ако научите нещо, каквото и да е, обадете ми се по всяко време на денонощието.
Обещах му, ръкувахме се, напуснах дългия прохладен кабинет и влязох в стаята, където мис Фромсет седеше изискано зад бюрото си.
— Мистър Кингзли смята, че ще можете да ми дадете адреса на Крие Лейвъри — казах, без да откъсвам очи от лицето й.
Тя много бавно се пресегна към един тефтер с кафява кожена подвързия и го разлисти. Гласът й прозвуча сковано и хладно.
— Адресът, който сме записали, е Олтеър Стрийт номер шестстотин двайсет и три в Бей Сити. Мистър Лейвъри не работи вече при нас повече от година. Може и да се е преместил.
Благодарих й и се запътих към вратата. Оттам се извърнах да я погледна. Седеше неподвижно, сплела ръце върху бюрото, втренчила поглед в празното пространство. Две алени петна горяха на бузите й. Очите й бяха невиждащи, наскърбени.
Останах с впечатлението, че мисълта за мистър Лейвъри не й бе особено приятна.
Глава 3
Олтеър Стрийт се намираше на ръба на „V“-то, образувано от вътрешната страна на дълбок каньон. На север се ширеше хладната синева на залива — чак до Малибу. На юг върху отвеса над крайбрежното шосе се простираше курортното градче Бей Сити.
Улицата беше къса, не повече от три-четири преки, и завършваше с висока желязна ограда, опасваща огромно имение. Зад позлатените остриета на железните прътове се виждаха храсти, дървета, част от морава и от извита алея за коли, но самата къща бе извън полезрението. Къщите откъм страната, противоположна на брега, бяха добре поддържани и големи, ала няколкото, пръснати по ръба на каньона бунгала не бяха нищо особено. В късата отсечка между последната пряка и оградата имаше само две къщи — една срещу друга. Номерът на по-малката беше 623.