Тя го прекъсна, сякаш изобщо не е чула гласа му:
— Как е убита?
— Удушена, съблечена гола и издрана с нокти.
— Дери никога не би извършил такова нещо — спокойно изрече тя.
Дегармо изсумтя презрително.
— Никой не знае какво би сторил ближният му, сестро. Всеки полицай ще ти го каже.
Тя пак не погледна към него, а продължи със същия равен тон:
— Какво по-точно желаете да чуете — накъде тръгнахме, след като напуснахме апартамента ви, дали ме е докарал дотук и така нататък, нали?
— Да.
— Защото в такъв случай не би имал време да отиде в Бей Сити и да я убие, така ли?
— Да, донякъде.
— Не ме изпрати — бавно произнесе мис Фромсет. — Аз хванах такси на булевард Холивуд, най-много пет минути след като излязохме от вас. Оттогава не съм го виждала. Предположих, че се е прибрал у дома.
Дегармо отново се обади:
— Обикновено мацките се опитват да дадат по-добро алиби на гаджетата си. Какви ли ги няма на този свят!
Тя продължи, като все така се обръщаше само към мен:
— Той искаше да ме изпрати, но щеше много да се отклони, а и двамата бяхме капнали от умора. Казвам ви всичко това, защото знам, че е без значение. Иначе не бих го споменала.
— В такъв случай е имал време. Момичето поклати глава.
— Не знам. Не знам нито с колко време е разполагал, нито как би разбрал къде да отиде. От мен не го е научил, а и жена му не е разговаряла с него. Тя не ми съобщи адреса си. — Тъмните й очи не слизаха от лицето ми, търсещи, изучаващи. — Това ли искахте да разберете?
Аз сгънах шала и го прибрах в джоба си.
— Искахме да разберем къде е сега.
— Не мога да ви кажа, защото нямам никаква представа. — Погледът й бе проследил шала до джоба ми и си остана там. — Значи сте били зашеметен. Изгубихте ли съзнание?
— Да. Бях ударен от някой, скрит зад завесата. Този номер все още минава. Тя ме заплаши с пистолет и аз бях твърде зает — опитвах се да й го отнема. Няма съмнение, че Лейвъри е бил застрелян от нея.
Дегармо внезапно се изправи на крака.
— Гледам, че приятно си прекарваш времето, приятел — изръмжа, — но полза нямаме никаква. Да изчезваме.
— Чакай малко. Не съм свършил. Да предположим, мис Фромсет, че нещо му е тежало на сърцето, нещо, което е глождело душата му. Той имаше вид на такъв човек, когато дойдохте у нас. Ако е знаел повече, отколкото мислехме или поне отколкото аз предполагах, логично е да отиде някъде на спокойствие и да се опита да реши какво да прави по-нататък. Не мислите ли?
Млъкнах и зачаках, като хвърлях коси погледи към изгарящия от нетърпение Дегармо. След малко момичето каза монотонно:
— Не би избягал и не би се скрил, защото няма от какво да бяга и да се крие. Но би могъл да отиде някъде, за да обмисли нещата насаме със себе си.
— В някое непознато място, например хотел — произнесох аз, като си спомних какво ми бе казано в „Гранада“. — Или дори на по-спокоен терен.
И се огледах за телефон.
— В спалнята ми — каза мис Фромсет, като веднага се сети какво търся.
— Прекосих стаята и излязох през вратата в дъното. Дегармо ме следваше по петите. Спалнята беше в слонова кост и пепеляворозово. Имаше голямо легло без табла при краката, а в другия край — възглавница с вдлъбнатина от глава в средата. Върху вградената тоалетка с огледала в стената блестяха козметични принадлежности. През втора открехната врата се виждаха виненочервени фаянсови плочки. Телефонът беше върху нощното шкафче.
Седнах на ръба на леглото, потупах с ръка вдлъбнатината във възглавницата, оставена от главата на мис Фромсет, вдигнах слушалката и набрах номера за извънградски поръчки. Когато телефонистката се обади, помолих да ме свърже лично и много спешно с шериф Джим Патън в Пума Поинт. Оставих слушалката на мястото й и запалих цигара. Дегармо ме гледаше свирепо, застанал с разкрачени крака, груб, неуморим и готов да се държи предизвикателно.
— Сега пък какво става? — изръмжа.
— Почакай и ще видиш.
— Кой дава тук нарежданията?
— Фактът, че питаш, означава колко е излишен отговорът. Нарежданията ги давам аз — освен ако не държиш да прехвърлим случая в ръцете на лосанджелиската полиция.
Той запали клечка кибрит о нокътя на палеца си, гледа я как гори и се опита да я загаси с едно дълго и равномерно духане, от което тя само се огъна. Отърва се от нея, пъхна втора в устата си и я задъвка, След малко телефонът зазвъня.
— Свързвам ви с Пума Поинт.
— Ало? — чух сънения глас на Патън. — Тук е шерифът на Пума Поинт.
— Обажда се Марлоу от Лос Анджелис. Помните ли ме?
— Как да не те помня, синко. Само че не съм се разбудил още.
— Направете ми една услуга. Макар че съвсем не сте длъжен. Идете или изпратете човек при езерото Литъл Фон и проверете там ли е Кингзли. Но се постарайте да не ви види. Колата му може да е пред вилата или вътре да свети. Погрижете се също така никъде да не мърда. Обадете ми се веднага, щом разберете нещо. Аз ще пристигна. Можете ли?