— Е, добре, Джо, попитай ме! — А когато той тактично само я изгледа въпросително, рече: — Страхувам се, че нямам нищо за казване. Той не каза и дума за намеренията си! Имаше достатъчно възможности да го направи, но предполагам, че трябва да се върне в Кабул, за да разбере какво ще бъде положението му там. Кой знае, може да дойде в Симла или в Делхи и тогава отново да обмислим нещата. Обаче аз не разчитам много на това. Мисля, че той си отиде завинаги, Джо.
Джо я погледна внимателно. Какво търсеше да открие? Признаци за разбито сърце? Нямаше такива. Нямаше сълзи. Гласът й беше спокоен. Би ли могла Грейс да изтълкува погрешно интереса на Лайли към Искандер? Изглеждаше замислена, но имаше и още нещо. Облекчение? Да, каза си той, облекчение. Може би в края на краищата Лайли Кобленц беше съжалила за дръзкото си предложение да затвори в златна клетка един мъж от хълмовете. Тя щеше да отнесе в Чикаго романтичния и много тъжен разказ за един красив пущун, който беше разбил сърцето й, а и тя беше разбила неговото, като го беше изоставила, знаейки, че той няма да бъде там, за да развали разказа й със своята непохватност и неукротимия си характер.
Джо се замисли дали е достатъчно близък с Лайли, за да рискува да я попита директно за чувствата й към Искандер. Какво пък чак толкова! Реши, че може.
— Виж какво, Лайли — каза той. — Възложиха ми отговорността да те пазя и да те върна жива и здрава в Симла. Не съм искал тази работа, но тя се превърна в нещо повече от отговорност. Сега много бих искал да се върнеш не само жива и здрава, но и в добро душевно състояние. Това, което се опитвам да кажа е… ами… че много ще се натъжа, ако разбера, че си отдала чувствата си на мъж, неспособен да отвърне на любовта ти, мъж, който, както казваме ние, е преминал с коня си отвъд границата, може би завинаги. Това може и да е добър финал за някой филм, в който се чуват последните акорди на органа зад сцената, но в истинския живот ще е много тягостно. И така, можеш ли да ми кажеш? Не забравяй, че съм ти приятел!
Лайли взе ръката му в своята и се усмихна. Усмивката й изразяваше много обич, но същевременно в нея имаше нещо закачливо.
— Не съм му отдала чувствата си, Джо. Той просто ги грабна! Страшно харесах този мъж! И наистина ме боли, че той не изпита същото към мен. Но ще ти кажа нещо. Когато бях малка, може би на десет години, едно лято баща ми ме заведе в планината. Един от хората му донесе малко черно мече. Предполагам, че беше сираче. Виждал ли си някога черно мече, Джо?
Той поклати глава.
— Не — каза Джо, — но мога да си представя какъв ефект е имало това върху десетгодишно момиче.
— Така е. То беше едно изключително мило животинче, а аз бях много чувствително момиче. Разрешиха ми да остане при мен през цялото лято. Обаче дойде време да се върнем в Чикаго и аз трябваше да позволя да го върнат в гората, за да се справя само. Направо ми се скъса сърцето. Плаках цяла седмица и вгорчих живота на всички. Това преживяване обратно беше нещо като ваксина, като придобит имунитет. Сега се случи пак, но ще го преживея. Аз имам силно сърце, Джо!
Продължиха да вървят бавно, всеки с мислите си, но внезапно Лайли погледна с тревога към Джо.
— Слушай! Оркестърът!
Джо се намръщи.
— Пак свирят „Хубавецът Дънди“. Изпълняват я вече за трети път. Би трябвало да спрат.
Лайли беше бледа и напрегната. Хвана Джо за ръката.
— Не и докато някой не им каже. Чакат заповед. Чакат Джеймс да им каже да спрат и да ги освободи. — После попита: — А къде е Джеймс? Той не влезе вътре!
За миг Джо остана като вцепенен, проклинайки се, че беше пренебрегнал инстинктите си. Обърна се и хукна към портала.
— Джо! Почакай!
Обърна се ядосан, че тя го бави.
— Нямаш пистолет! Ето! Дръж!
Лайли бързо му подхвърли малкия си пистолет.
Джо стигна до портала и се огледа. Афганските ездачи бяха далеч напред по пътя към Кибер, но Джеймс беше изчезнал и пред портала бяха останали само оркестрантите, които се потяха на слънцето и пухтяха. Той сграбчи един скаут за ръката.
— Майор Линдзи — провикна се Джо, мъчейки се да надвие писъка на гайдите. — Къде е?
— Отиде до гробището с Искандер Хан — отвърна той и посочи нататък. — Да кажат една последна молитва за Земан Хан, сахиб.
На стотина метра по-нататък Джеймс вървеше бързо с Искандер. Бяха с гръб към Джо. Искандер водеше коня си. Джо нададе отчаян, предупредителен вик, но гласът му беше заглушен от началните акорди на „Хубавецът Дънди“, която оркестърът подхващаше за четвърти път. Той хукна след тях, спомняйки си най-после за пистолета в ръката си. Господи! Какво е това? Някой трябва да го е пъхнал в коледния чорап на Лайли. Дали беше само за един изстрел, или за повече? А дали изобщо беше зареден? Можеше ли да спре човек, при това решителен? Джо се съмняваше. Все пак можеше да вдигне предупредителен шум. Той гръмна с пистолета във въздуха. Двете фигури продължиха да вървят, без да обърнат внимание.