— Кобленц — припомни му Бети. — А къде искаш да седна аз?
— О, ти можеш да правиш компания на онзи елегантен капитан от кавалерията и приятеля на Земан. Иска ми се това парти вече да е свършило. Надявам се, че никой никого няма да убива, но начинанието си е твърде рисковано. Тази Лайли е голям таралеж в гащите! Не мога да разбера как изобщо са й позволили да дойде тук, но какво да се прави.
Те излязоха изпод сянката на ярката слънчева светлина и погледнаха надолу към оживения двор на форта.
— Мисля, че бих могла да поплувам! — каза Бети.
— И през ум да не ти минава! Няма да позволя и на онази проклетница Лайли!
Двамата се разделиха и всеки тръгна да си гледа работата. Бети да контролира приготовленията за вечерята, въпреки че контролира едва ли беше най-точната дума, тъй като беше малко вероятно пущунските готвачи да й обърнат някакво внимание, а Джеймс да направи обиколка из форта. Беше мислил доста дали Земан и Искандер да бъдат поканени. В края на краищата, макар и потенциални, те бяха врагове. Накрая реши, че отбранителните мерки, които беше взел, бяха толкова надеждни, че нямаше да навреди чрез Земан да покаже на хората от племената какво имат насреща си.
Междувременно туристическата група се беше събрала на плаца. Лорд Ратмор, който продължаваше да се счита за нещо повече от останалите, беше стигнал до заключението, че не е обект на онова внимание, което изисква положението му. Земан непрекъснато говореше, като ту задаваше въпроси, ту коментираше, а Искандер през повечето време мълчеше. Въпреки че демонстрираше безразличие, очите му шареха навсякъде и макар да нямаше бележник, в който да си записва, почти нищо не убягваше от погледа му. Особено признаците за високата боеготовност на скаутския гарнизон.
Това е добре, помисли си Джеймс. Фред Мор-Симпсън беше весел и безцеремонен, а характерният му английски акцент често се извисяваше над сдържаните отговори на другите мъже. Тук няма да имам проблеми, защото е забавен и на него може напълно да се разчита, каза си Джеймс.
Не, ако имаше някакви трудности, те щяха да започнат от Лайли Кобленц. Тя непрекъснато бърбореше и надаваше възклицания, като оглеждаше най-безочливо мъжете. Задаваше на Земан, който явно беше привлякъл вниманието й, недискретни въпроси, отнасящи се до статута на жените в областите, населени с племена, и непрекъснато настояваше да й бъде предоставена възможност да излезе от гарантиращия сигурността й форт, за да се запознае с опасностите, които била чувала, че крият тези територии. Запознанството й с двамата афганци можеше да послужи като предупреждение. Странното беше, че тъкмо Искандер първоначално беше привлякъл изцяло вниманието й. Тя не можеше да свали очи от него и Джеймс добре разбираше на какво се дължи това. Момъкът беше изключително красив. Поне външно обаче Искандер не й отговаряше със същото внимание. След като отначало я беше изгледал стреснато, тъй като почти със сигурност това беше първата американка, която виждаше отблизо, той в съответствие с разбиранията на пущуните за любезно поведение към жените избягваше да гледа към нея. Това не беше трудно, след като беше с цели две глави по-висок от обекта на своето презрение. Джеймс изтръпна, като си спомни първата размяна на реплики между тях. Поглеждайки смело нагоре към високия пущун, тя беше попитала:
— Кажете ми откъде имате такива зелени очи, господин Хан?
Спомни си и спокойния отговор на Искандер:
— Откъдето и вие имате своите зелени очи, госпожице Кобленц.
Земан се беше притекъл любезно на помощ.
— Винаги съм твърдял, че ги е намерил под един храст с цариградско грозде! — беше казал той и всички с облекчение побързаха да се засмеят.
„Джо е човекът, който трябваше да се грижи за това момиче, да го вземат дяволите! — помисли си ядосан Джеймс. — Можеше да си направи труда да й обясни, че ще е по-добре, ако гледа по-често надолу. И това би било най-малкото. Ако зависеше от мен, бих я загърнал в дълга до глезените бурка8, докато трае цялата работа. А и той можеше да не изразява така шумно одобрението си, съскайки с уста, когато минаваше афганският ескорт на Земан. Както и да е — рече си най-накрая комендантът, — просто тези няколко часа трябва да се изтърпят.“
Джеймс събра групата около себе си и шумно се прокашля, за да ги накара да млъкнат.