Той произнесе с явно удоволствие последните думи и спокойно попита:
— Изчислили ли са разходите за образованието ви, лорд Ратмор, в случай че някой притежател на афридски мускет за десет рупии ви вземе за заек?
Малките сини очички на Ратмор потъмняха. Всички затаиха дъх.
— Ами те са горе-долу същите, каквито са и вашите, приятелю! Както добре ви е известно, между училищата „Ръгби“ и „Хероу“ няма кой знае каква голяма разлика, нали така! — отвърна той, оглеждайки се победоносно, за да получи одобрението на останалите. — Виждам, че Бети се кани да отпрати всички ни на горния етаж с нашите кани с какао. Госпожице Кобленц, позволете ми да ви съпроводя до стаята ви. — Той й предложи ръката си, а Лайли, объркана и смутена, я пое. Те отидоха до Бети, благодариха й за вечерта и напуснаха залата, като Лайли хвърли през рамо многозначителен поглед на Земан.
Последното, което чуха от Ратмор, бяха силният му смях и думите, с които се обърна към Лайли:
— Ама, разбира се, че е завършил училището в Ръгби! Ако информацията ми е точна, всички разходи за това са платени от англичаните.
Глава шеста
Джо обиколи безшумно крилото за гостите. За момент се изкуши да обяви на висок глас: „Минава единайсет и всичко е спокойно.“ А можеше и да не бъде заради този тъпанар Ратмор! Да го вземат дяволите! Можеше да предизвика четвърта афганска война със своите патриотарски дивотии. Точно такива неща можеха да предизвикат Земан, да не говорим пък за още по-чувствителния Искандер. Да се обижда един гост беше против всички правила на пущунското гостоприемство, а също и против представите на Джо за гостоприемството. Добре, че за негов късмет Земан беше приел нещата твърде леко.
Джо, Джеймс и Фред останаха с двамата афганци, след като другите се разотидоха, и Джеймс нареди да донесат бренди. С бутилка в ръка Фред влезе в ролята на сервитьор, разливайки щедро в чашите хубав стар коняк. Джо си помисли, че щедростта на Фред е показателна за облекчението, което и петимата бяха почувствали, когато цивилните си бяха отишли. Не можеше да отрече, че сега, след вечерята, той се чувства много по-добре в компанията на Земан и Искандер, отколкото в тази на Ратмор и Бъроус. За изненада на Джо и двамата пущуни приеха да изпият по чаша бренди. Той се изненада още повече на готовността им да се отдадат на това, което пущуните обичаха да правят най-много след добро ядене: да си разменят новини и клюки, да разказват истории и дори да се посмеят за сметка на Ратмор. Неочаквано Искандер направи една сполучлива и подигравателна имитация на декламаторските умения на лорда. Това стопи и последните останки от леда и всички с готовност се отдадоха на онази непринудена атмосфера, която цари след вечеря в някой офицерски стол.
Накрая всички се отправиха към леглата в доста добро настроение, надхвърлящо всичко, което Джо и Джеймс бяха очаквали. Придружен от бдителни скаути, Джеймс обиколи по-ниската част от форта, Еди Фрейзър околността, а на Джо се падна да провери какво е положението в крилото за гости.
— Помни — беше му казал Джеймс, — границата никога не спи.
След това благодарен, че всичко беше приключило, най-после се беше оттеглил с Бети в двойната стая за гости на първия етаж. Тук нямаше кой знае какви удобства за брачен живот. Два железни кревата, два тесни дюшека, четири закачалки за дрехи, два свещника, две свещи и две нощни масички.
— Няма никакви удобства — беше предупредил той Бети. — Няма дори за мемсахиб10. Не искаме да ни излезе име, че сме станали мекушави. Това е казарма, а не хотел „Риц“.
Обаче присъствието на жена му превръщаше стаята в рай. Джеймс не копнееше за облечени в коприна хурии, полегнали върху обшити с дамаска възглавници. Всичко, от което имаше нужда за през нощта, бяха Бети и едно военно одеяло.
Джо се увери, че мерките за отбрана са безупречни. Спря за момент, заслушан в леките стъпки над тях на часовоите, обути в чапли с подметки от трева. Да, безупречни. Тук контролът беше по-стриктен, отколкото човек би могъл да желае. Въпреки това мигновеното проблясване на байонета на часовой на лунната светлина събуди у Джо добре познатия страх, свиващ стомаха. За момент си спомни, че фортът се обслужваше от над хиляда местни войници, братовчеди на същите мъже, срещу които те енергично защитаваха тези стени. Какво поддържаше тяхната лоялност? Шепата английски офицери? Заплатите, които им плащаше кралят? Джо се подпря на стената, замисляйки се върху това. Какво, по дяволите, правеше той тук? Какво правеше Джеймс тук? Каква работа имаха те в тази негостоприемна пустош? Все едно, че беше решил да се присъедини към пикника на някакви ненормалници в полите на вулкан. Всичките му сетива крещяха предупредително.