Двата склона на хълма вдясно от тях изригнаха и към тях се стрелна гигантска глава — лъскава кост и ивици изсъхнала кожа…
— Квел!
— Върви! Трябва да…
Драконът се надигна от сипещата се пръст, предните крайници задраха напред. Чудовището идваше да ги убие.
„Не… идва за портала…“ Грънтъл сграбчи майстор Квел и го повлече към процепа. Магът се мяташе, крещеше… но всичко, което се опитваше да каже, се губеше в оглушителния съсък на връхлитащия дракон. Главата връхлетя, с широко зейнали челюсти… и Грънтъл дръпна Квел и се хвърли в разлома…
Изскочиха на два човешки боя над пясъка и тупнаха тежко.
Викове…
И възкръсващият дракон се провря през процепа с пронизителен писък на триумф, глава, врат, предните крака и раменете, после едното крило се разтвори с пукот, опъна се като огромно прокъсано корабно платно и от него се посипа пръст. Второто крило изплющя навън…
Майстор Квел крещеше, заплиташе отчаяно магическите слова, гласът му бе изтънял от паника.
Чудовищното същество се измъкна, потръпна като в нечестиво рождение и литна над острова. Посипа се дъжд от камъни. Щом раздраният връх на дългата му опашка се хлъзна навън, разломът се затръшна.
Легнал наполовина във водата, наполовина в набития мокър пясък, Грънтъл зяпна нагоре. Драконът отлиташе, сипеше камъни и прах по дирята си.
Акционер Фейнт падна на колене до тях. Гледаше с гняв майстор Квел.
— Проклет глупак! Защо не му хвърли сбруя на това чудо? Току-що изтървахме изхода си от този проклет остров!
Грънтъл я зяпна. „Луда. Всички са луди!“
В стойката му имаше напрежение, каквото не беше виждала. Гледаше на изток, над необятния простор на равнината Дуелинг. Сеймар Дев разбърка още веднъж чая, откачи котлето от куката и го постави отстрани. Хвърли поглед на Карса Орлонг, но тоблакаят се беше залисал с връзването на каишките на единия си мокасин, като по някакъв мистериозен начин си помагаше с езика, завъртян в единия ъгъл на устата му — толкова детински жест, че тя се зачуди дали не й се подиграва, забелязал както винаги, че го наблюдава.
Хавок се изкачи в лек галоп по склона, приключил с утринния си лов. Другите коне се размърдаха нервно, щом грамадният звяр се приближи, вирнал глава, сякаш за да се изперчи с лъсналата по муцуната му прясна кръв.
— Трябва да намерим вода днес — каза Сеймар Дев, докато наливаше чая.
— Значи ще намерим — отвърна Карса и се изправи да пробва здраво ли са стегнати мокасините. После бръкна в гащите си да понамести нещо.
— Напомняш си, че е там ли? — попита тя. — Ето ти чая. Внимавай да не се опариш.
Той взе чашата от ръцете й.
— Знам, че си е там. Просто напомнях на теб.
— Дъх на Гуглата — измърмори тя, но млъкна, като видя как потрепери Пътника.
Той се обърна към тях, очите му бяха помръкнали, зареяни някъде далече.
— Да. Изплюва нещо.
Сеймар го погледна намръщено.
— Какво „да“? Какво „изплюва“?
— Нещо става — промълви той, приближи се и взе калаената си чаша. Загледа се за миг в горещата течност и отпи.
— Винаги става нещо — подхвърли небрежно Карса. — Точно затова белята почивка няма. Вещицата казва, че ни трябва вода — можем да продължим ей по оная долина, поне до време, щом отива на север.
— Реката, която я е направила, е мъртва от десет хиляди години, тоблакай. Но да, посоката ни устройва.
— Долината помни.
Сеймар Дев погледна навъсено Карса. Воинът от ден на ден ставаше все по-загадъчен, сякаш беше прихванал нещо от двойствеността на тази земя. Защото равнината Дуелинг беше зле назована4. Огромни пространства от… нищо. Единствените птици в небето бяха лешоядите, които ги проследяваха всеки ден, кръжащи високо петънца търпение. И все пак Хавок беше намерил плячка.
Равнината Дуелинг беше жива тайна, с неясен и тъмен език, който се носеше из въздуха като знойни вълни. Дори Пътника изглеждаше притеснен тук.
Тя допи чая си и стана.
— Според мен тази земя някога е била прокълната.
— Проклятията са безсмъртни — изсумтя Карса.
— Ще престанеш ли с това?
— Какво? Казвам каквото усещам. Проклятието не умира. Устоява.
— Не мисля, че е било проклятие — намеси се Пътника. — Това, което усещаме, са спомените на земята.
— Мрачни спомени значи.
— Да, Сеймар Дев — съгласи се Пътника. — Тук животът стига до провал. Твърде малко животни. Прокудени от села и градове. Дори дирите на керваните сякаш се изгубват в тази пустош — нито една не е използвана продължително, защото водоизточниците са непостоянни, изплъзват се.