— Той ще разбере. Ако днес не се изплашиш.
И толкова.
Отидох си. Потънах в забрава.
А сънят секна пак така внезапно и изобщо не беше ясно как е дошъл.
Наоколо нямаше нищо, а до мен нямаше никого.
Самотата в прохладното пространство на кралските покои беше малко прашна и изпълнена със слабия аромат на горски треви.
Не се събудих изведнъж и веднага като от звънене на будилник и телефон, но нещо извън мен настоятелно ме изтръгна от съня.
И ми каза: събуди се!
Отворих очи.
Ама, че странно.
Беше красиво, малко страшно, но омагьосващо — в полумрака на спалнята палуваха отблясъците на рубинено червената и тъмно виолетовата светлина, сякаш някакво невидимо същество неизвестно защото даваше сигнали отдалеч и си играеше със светлината, създавайки знаци и символи, които бяха известни само на него.
Полежах около минута, наслаждавайки се на тайнственото видение малко обезкуражена, но не много изплашена.
И по-скоро заинтригувана.
Но след това си спомних, че на два пъти ме предупредиха за лазерното шоу „Фестивал на светлината“. Вярно, то май че не беше днес, а през идните дни. Но може би това беше репетиция.
Широко отвореният прозорец с витражите сложи всичко на мястото му.
Тайнствените рубинени отблясъци изчезнаха, лилавите светлини се стопиха и стана съвсем тъмно, но на другия край на местността, на около седемстотин метра по диагонал много добре се виждаше тържественият замък.
И увеселителният спектакъл се разиграваше точно там — десетки лазерни лъчи рисуваха сложни плетеници върху белите стени. Магическа синя светлина пронизваше черното небе.
Музика не се чуваше. Вероятно репетираха без нея, но според мен така дори беше по-добре.
Цареше тишина.
Щурците свиреха.
Беше нощ.
Часовникът ми показваше 23:45.
Какво пък, това беше най-подходящият момент да тръгна по пътя на скъпия Антон, по онзи път, който го е викал и в същото време го е плашел.
Трябваше да го измина, но не бях забравила, че най-важното бе да не се страхувам.
Както в приказката.
Това би могло да изглежда забавно, но аз наистина се чувствах зле.
Тежката врата на покоите се отвори веднага. Вероятно кървавата Катерина също е обичала да броди нощем. Имала е нужда от това заради враговете си, заради заговорниците и заради отровите. За да въздаде всекиму според делата. Нощем, разбира се, нощем. И то безшумно. Затова масивната врата беше толкова лека. А пантите й бяха смазани.
Разбира се, тесният коридор беше пуст, но не беше тъмен. Пътечката от свещи, поставени на пода, показваше пътя. Значи нощем тук украсяваха не само стълбището с гирлянди от жива светлина.
Причудливите сенки потрепваха по древните сводове…
Най-сетне стигнах до края на коридора, където беше блестящото стълбище. Просто този обикновен замък, предназначен само за почивка на ловците, беше съвсем малък.
А може би тъкмо обратното. Понякога вечността се шегува много странно. И центърът на вселената е само едно-единствено и затова незабележимо звено, което свързва световете?
Стълбището.
„С нас е Бог, с нас е силата на вярата!“ — казах си, разбира се, наум.
В гробовната тишина на спящия замък стъпих предпазливо на първото стъпало и… Не почувствах нищо, освен леката изненада, че кадифеното въже, което отделяше частната територия, вече го нямаше.
Всъщност това също беше обяснимо. Може би загадъчната собственичка Вирджиния Саби си беше дошла.
И как ли щях да изглеждам в очите й аз със среднощното си посещение: „Permettez-moi de me presenter, madame… Probablement, vouz etiez la maîtresse de mon mari.“1
Но нямах път назад.
Изкачих второто стъпало, третото стъпало, четвъртото стъпало. И нищо не се променяше.
Странно, при Антон те бяха само седем. Значи това е била алегория? Нагоре водеха много повече стъпала.
На седмото стъпало сякаш ме шибнаха с камшик, макар че това беше само лек полъх на вятъра.
„Може би там горе… или долу се отвори някаква врата. Малкото пламъче едва забележимо потрепна. Сянката стремително се стрелна по стената. Сякаш някой се опитваше да ме надмине и тичаше нагоре. Нека си тича този смешен глупак. Аз вървях в обратната посока.“
Да, да, спомням си, че беше точно така и всичко това много приличаше на действителността.
Поех си дъх и бързо притичах през следващите седем стъпала, тъй като вече като че ли бях осмислила логиката на прогресията.
1
Позволете ми да се представя, мадам… Може би вие сте била любовница на моя мъж. (фр.) — Б.пр.