На четиринадесетото стъпало застинах.
„Пред мен със сигурност имаше отворена врата. Или прозорец. Долавях осезаема влажна прохлада. Пламъкът на свещта нервно потрепваше. Причудливата сянка се кривеше, пълзеше по стената, дразнеше ме и ме викаше. Напразно. Аз знаех пътя“.
Значи те са четиридесет и девет?
Ами по-нататък?
Не биваше да мисля и да се страхувам.
Зад мен, около мен и най-вече над мен в къщата продължаваше да цари тишина.
Изкачих следващите седем стъпала.
Вече дишах тежко.
И сърцето ми биеше тежко в гърдите. Всъщност така беше по-добре, защото, когато изпитваше мъртвешки страх, то застиваше.
„Духна вятър. Ободрителен. Свеж. Странно, но такива ветрове обикновено духат в небето. Свещта потрепваше изплашено, сянката танцуваше върху грапавата стена. Сгъстяваше се и образуваше силует. Като че ли той ми беше познат. Не биваше да се разсейвам! Трябваше да вървя.“
Нямаше никакъв силует.
Но аз също трябваше да вървя.
Стигнах до двадесет и осмото стъпало.
„Всичко внезапно стихна. Но стана още по-студено. Какво имаше долу — врата, която води към парка? Интересно. Свещта гореше равномерно. Сянката вече не танцуваше по стената. Това беше моята собствена сянка.“
Уж всичко беше точно така.
Но после…
Нещата се развиха другояче, съвсем другояче и сърцето ми вече не трептеше и не напираше да изхвръкне навън, разлюляно от неудържим ритъм.
То застина.
Защото зад мен или по-точно под мен, зад гърба си, чух нечии отчетливи предпазливи стъпки.
А горе, вместо ситните пръски на несъществуващия дъжд, за който бях напълно готова и дори разгорещената ми кожа почти го усещаше, ме облъхна внезапен порив на студен вятър.
И малките свещички угаснаха в ужас.
Стълбището потъна в мрак.
Изминаха няколко секунди. Очите ми винаги се адаптираха добре към тъмнината. „Ти си котка — казваше Антон, — определено принадлежиш към семейството на котките“.
Така или иначе със зрящите си котешки очи ясно видях в тъмата онова, което би трябвало да видя по-рано, преди последните седем стъпала.
Това беше един силует. Познат.
И, разбира се, това не беше Вива. Днес вече се видях с нея.
Това беше Антон.
— Ти ли си?
— Да, разбира се.
Най-неочаквано той хукна рязко напред.
Сянката се приближаваше към мен много бързо. Сянката настъпваше отдясно, сякаш искаше да ме притисне и размаже върху грапавата стена, а може би да ме сграбчи смъртоносно и да ме повлече някъде зад границата, разделяща двата свята. Зад онази съмнителна и незабележима граница, в която най-неочаквано, подчинявайки се на нечия странна фантазия, се бе превърнала грапавата древна стена в малкия стар замък.
Съзнанието ми реагира с ужас и с почти несъзнателен животински импулс — с желанието да се отместя и да отскоча колкото се може по-далеч встрани.
А там…
„Само не се бой, не се страхувай от нищо“ — достигнаха до мен някъде отдалеч думите на Вива.
Да не се страхувам, така ли?
Клекнах бавно на стъпалата, а съзнанието ми се замъгли, защото сянката надвисна съвсем близо до мен.
Но долу, зад мен някой оглушително изкрещя. Значи чуждите предпазливи стъпки в глухата тишина не ми се бяха счули.
— The step has more, Mr. Polonsky! I shoot!2 — извика гласът кой знае защо на английски.
Но аз забелязах всичко това малко по-късно.
Защото почти едновременно с крясъка зад гърба ми нещо силно проблесна.
Ослепителната светлина накара сянката да отскочи рязко назад и да вдигне ръце към лицето си…
Това беше достатъчно. Предателските стъпала на древното стълбище наистина бяха дяволски опасни.
Миг след това затворих очи и за щастие не видях нищо от онова, което се случи после. Само го чух.
Това беше отчаян вик, пулсиращ от ужас и ярост.
— Мръсница! — изкрещя Антон.
И не успя да каже нищо повече.
„… небето се отвори. Беше странно. И страшно“.
Това беше краят.
Знаех го.
— You started to remove what devil?! We have agreed — we’ll go silently. Simply to go!3 — Нечий глас отново крещеше отдолу на английски. Беше възмутен.
— Извинявай, но когато го видях… Не можех да не го заснема. Не можах да се сдържа, разбираш ли? Не се коси де, така му се пада. Добре ли си?
3
Защо започна да снимаш?! Нали се разбрахме, че ще вървиш тихо. Просто трябваше да вървиш! — Б.пр.