Затова пък се състоя една среща, която трогна всички. Сред пристигналите беше и Естер Гантман от Америка, до войната тя е работила в Емск като зъболекар, а след бягството, вече в партизанския отряд, е асистирала на мъжа си Исак при хирургичните операции. Исак е починал, лека му пръст. Към Естер се доближи местен старец, беларусин, попита я дали го помни. Оказа се, че той носи зъбите, които тя му е направила преди войната. В един бой му избили трите предни зъба, а тя ги е направила толкова добре, че сега всички други са паднали, но тези три стоят.
Всички бяха много потиснати. На някои тук са убити родителите и роднините, а на всички — приятелите и съседите. Обитателите на гетото са разстрелвани не в замъка, а на два километра от него, в дерето. Отидохме там. Работниците вече се бяха заели с полагането на камъка, който бяхме докарали. Мястото не е избрано сполучливо, някак си неугледно е. Но ние не се решихме да поставим камъка на територията на Емския замък; първо, там няма никого от нашите. Второ, замъкът може да потрябва на властите и те ще изхвърлят нашия камък. А над дерето няма да има никакъв строеж.
Вечерта пристигна и нашият главен герой Даниел Щайн. Той беше летял през Москва и дойде с влак. Вечерта пристигнаха и немските журналисти и кинаджии. Те нападнаха Даниел и неговата помощничка, германка, и заедно седяха в хола на хотела до късно, за да си говорят.
На другия ден, 10 август, на площад „Ленин“ беше организиран митинг, на който кметът Римкевич произнесе реч, а след него и героят-партизанин Сава Николайчик. Словото на Римкевич ни достави удоволствие, колкото и четенето на съветските вестници, които могат да те излекуват от симпатиите към социализма. Наистина сред нас имаше един, казва се Лейб Рафалски от Тел Авив, който вече е разлюбил Сталин, но още обича Ленин и Карл Маркс. Изказването на Сава беше добро, помня го още от Чорная пуща, той бе началник на един западен отряд, но нашите поддържаха връзки с него. Той е мъж на място, с глава на раменете си, воювал е и на фронта, където е загубил едната си ръка.
След тях взех думата и аз, Рувим Лахиш, гражданин на Израел. Благодарих на градските власти и местното население, че са запазили половината от еврейското гробище, а на другата половина са построили много хубав стадион. След речите, положихме венци на паметника на героите-освободители на Беларус и град Емск от немско-фашистките завоеватели.
После тук на площада самодейци изнесоха концерт: група ученици изпълниха беларуски народни песни и танци, артисти от Минската филхармония изпяха под открито небе няколко арии от опери на Верди, после други артисти рецитираха стихове от Пушкин и Лермонтов и от военните поети Константин Симонов и Михаил Исаковски. Ансамбълът за народни инструменти при Дома на културата се представи с много хубаво изпълнение на народни песни.
Един от участниците в нашата група, Ноел Шац, изпя Lomir ale ineynem и „Тумбалалайка“, всички го подкрепихме.
В местния ресторант „Вълна“ бяха наредили трапеза, всички бяхме много доволни, защото никъде няма такива вкусни картофи, каквито растат в Беларус, няма нито в Израел, нито в Канада.
На другия ден се случи най-важното. Беше поставен паметникът. Имаше откриване. Прочете се поименно списъкът на загиналите — повече от петстотин души. Положен бе много труд, за да бъдат издирени всички тези имена и никой да не бъде забравен.
Аз произнесох реч. Една местна жена, Елизавета Фоминична Кутикова, също произнесе реч. През цялата война тя е укривала при себе си Рая Равикович с дъщеричката й Верочка, спасила им е живота. Сега Верочка самата е баба, те се срещнаха като роднини. Рая е починала миналата година в Израел. Всички плакаха, разбира се. В Йерусалимския музей в памет на загиналите Яд Вашем129, в чест на такива праведници, спасявали евреите, са посадени дървета. По дърво на всеки. Но в чест на Елизавета Фоминична няма посадено дърво в Яд Вашем. Виновна е Рая. В интерес на истината, тя е изпращала пари на Елизавета Фоминична, но не се е погрижила да я почете. Когато се върнем вкъщи, ще оправим това, ще поканим Елизавета и ще посадим дърво, ще я посрещнем добре и ще й покажем всичко. Хората, които са спасявали евреи през войната, са почитани като праведници на света, а нея са я забравили.
Римкевич бе изпратил заместничката си, красива жена, тя също взе думата. Накрая излезе нашият равин Хаим Зусманович, син на Берл Зусманович, който също бе избягал от гетото, но не беше доживял този ден, починал е през 1985 година. Хаим се родил в Израел през 52-ра. Отначало той произнесе реч, а сетне прочете кадиш.
129
„Яд ва-Шем“ (на иврит: „Място/памет и име“) е национален „Мемориал на катастрофите (Холокоста) и героизма“ в Йерусалим, в който е събрана информация за евреите — жертви на нацизъм в периода 1933–1945 г. Основан е през 1953 г. и ежегодно е посещаван от над милион души. Произходът на името е от библейски стих: „На тях Аз ще дам в дома Си и вътре в стените Си Спомен и име (Яд Вашем) по-добро от синове и дъщери; На тях ще дам вечно име, Което няма да се заличи“ (Исая 56:5). Разположен на западния склон на Хар ха-Зикарон (планината Памет), музеят включва в себе си няколко мемориални зали и монументи. Архивът е много важен момент в дейността на „Яд ва-Шем“. В него е създадена база от данни за всички убити евреи: съдържа над 58 млн. страници и над 100 хил. фотографии. — Бел.ред.