Натъкнахме се на храма на Апостолите. Вървяха строителни работи — ремонтираха пристана. Работниците бяха грък и югославянин. Беше заключено. Появи се един гръцки монах, отвори ни вратата на храма на Апостолите и ни заразказва за живота. Говореше доста свободно на руски. Те дори служат на руски, защото идват много руснаци от Тверия. На него не му харесва, когато по време на една служба смесват иврит с други езици, както сега е прието повсеместно. Той беше уверен, че при следващото поколение службата ще се води изцяло на иврит, защото децата ще пораснат и ще забравят руския.
Спогледахме се с Лика и Серьожа — ето я църквата на Иаков. Тук, в Израел, ще има православни и католици, разговарящи с Бог на иврит. Но ще има ли и евреи сред тях? За това ли мечтаеше Даниел? А може би това не е важно?
Монахът говореше, че за Израел би било по-изгодно да покръсти арабите, защото с араби-християни е по-лесно да се разбереш, отколкото с араби-мюсюлмани. Монахът съжаляваше, че това не се възприема. Като цяло, държавата затруднява християните чрез визите, пребиваването в страната, натурализацията, застраховките. Каза, че евреите не искат мир. А арабите — още по-малко.
Сетне разговорът отиде в посока към сложната материя за продажбата на църковни земи. Но нататък престанах да внимавам, защото една глава не е в състояние да побере всичко, което ми се наложи да узная през последно време.
Това е. Целувам те. Люся.
Послеслов
Освен героите, които съм измислила, и до днес са живи истински участници; други хора не мога да спомена, за да не им навредя. Непосредствени очевидци, духовни лица и приятели на автентичния Даниел — в Ню Йорк служи като свещеник отец Михаил Аксьонов-Меерсон, съпругата му Оля Шнитке преподава руска литература в Джорджтаунския университет; блестящият Анри Волохонский, работил по-рано в научно-изследователската станция на езерото Кинерет, сега живее в Тюбинген и, казват, изучава еврейски текстове. Някой е станал равин, друг — инженер, трети е постъпил в манастир. За целия този забележителен кръг от хора са моят поздрав и моята любов.
Благодаря на всичките си приятели, близки и далечни, които присъстваха, подкрепяха ме и помагаха от самото начало на този труд до последния ден: на скъпите и любими Елена Костюкович, Александър Борисов, Павел Мен, Саша Хевигер, Саша Бондарев, Павел Кожец, Михаил и Олга Аксьонови-Меерсон, Михаил Горелик, Хю Баран, Алексей Юдин, Юри Фрейдин и Елена Сморгунова, Таня Сафарова, Юдит Корнблат, Наталия Трауберг, Марк Смирнов, Михаил Алшибай, Иля Рибаков, Даниел Шулц.
Особена благодарност на еврейските ми приятели Сергей Рузер и Лика Нуткевич, Моше Навон, Алик Чачко, Сандрик и Люба Камински, Саша Окун, Игор Коган, Марина Генкина, които щедро деляха с мен всичко, от което имах нужда, съпровождаха ме и ме насочваха в странстванията ми из Израел.
Благодаря за обширните и най-подробни интервюта на Ари Руфайзен, Елишева Хемкер и на други безименни герои на тази история.
Дълбоко съм признателна на професор Нехама Тек от университета в Кънектикът и на професор Дитер Корбах, чиито материали бяха извънредно важни при подготовката и работата над тази книга.
Благодаря на Наташа Горбаневска за героичната екстремна помощ при подготовката на текста за печат.
Моля за прошка всички, които ще разочаровам, у които ще предизвикам раздразнение с резките си съждения или пък пълно неприемане. Надявам се моята работа да не послужи на никого за съблазън, а само като призив за лична отговорност по темата за живота и вярата.
Моето оправдание е в искреното желание да изкажа истината, както аз я разбирам, и в безумието на това намерение.
Людмила Улицкая