През ноември 1934 г. бях арестувана, но освободена след 2 месеца.
През януари 1935 г. постъпих в КПЗУ (Комунистическата партия на Западна Украйна). Станах секретар на КСМ на град Лвов и съседните райони (Дрогобич, Станислав, Стрий).
През септември 36-а отново бях арестувана. Бях осъдена на десет години затвор. През ноември 1936 г. в затвора „Бригитка“ родих сина си Витолд.
През април 1937 г. заедно със сина си бях прехвърлена в затвора „Фордон“ край Варшава. И в двата затвора бях ръководител на комунистическите организации.
През януари 39-а бях върната отново в лвовския затвор „Бригитка“, откъдето бях освободена след идването на Съветската армия.
Рита Ковач
До Градската партийна организация на гр. Лвов От Рита Ковач
Във връзка с освобождаването на Източна Полша и предаването на тези територии към СССР, като предполагам, че жителите автоматично придобиват съветско гражданство, аз, Рита Ковач, членуваща в редовете на КСМ от 1926 година, моля да бъда приета в редовете на ВКП(б)39.
Подпис:
Дата: 5.10.1939 г.
Прилагам списък на лицата, готови да потвърдят моите думи и като стари партийни другари да ме препоръчат в редовете на ВКП(б):
1. Антек Возек (Свинобой)
2. Антек Елстер
3. Мариан Машковски
4. Юлия Рустигер
5. Павел Качински
12.
1986 г., Бостън
Разказвайки на Естер за своето детство, неочаквано открих някои неща за самата себе си. Естер е поразителен човек. Тя почти не коментира, не задава въпроси, но самото й присъствие е толкова съчувстващо, такова умно, че аз самата сякаш ставам по-умна и фина.
С Гриша е точно обратното: той толкова много ме превъзхожда интелектуално, че в негово присъствие онемявам и се страхувам да не кажа някоя глупост. Затова пък царувам напълно в спалнята, защото в леглото със сигурност съм по-умна от него. От общуването ми с Естер направих откритието, че спомените ми се оказаха много по-дълбоки и подлежат на преоценка. Те са гъвкави и променливи. Това е поразително!
Сега обаче не говоря за гъвкавостта на спомените, а за фактите. Всъщност аз не зная чак толкова много: от документите е известно, че с брат ми сме доведени в приюта от сестра Елжбета. Приютът е бил създаден от Ванда Василевска, любимка на Сталин — сега вече почти никой не помни името на тази полска писателка, комунистка, както и на полските деца, погубени от Сталин. Без Ванда нищо не би се получило, макар приютът да беше официално покровителстван от международния Червен кръст и тайно от полската католическа църква. Как сме попаднали при Елжбета, не знам. Известно е само, че сме доведени при нея не от майка ни, а от някаква друга жена и това е станало през 1943 година. Аз съм нямала и три месеца. Витек е бил на шест години. Как са ни прехвърляли през границата, също не зная. Дали официално, с документи от Червения кръст, дали нелегално. Но е трудно да си представя последното с две еврейски деца. Макар, от друга страна, по тези места селските хора открай време да са минавали границата по тайни пътеки през гори и блата.
Полският приют беше в Загорск. Защо са избрали това градче — малкия руски Ватикан, който по-рано се наричал Троицко-Сергиева лавра, — не зная. Сега няма и кого да се попита вече. Може би някъде в Полша доживяват живота си монахините, които се грижеха за нас. През 46-а самият приют се върна във Варшава и май че съществува и досега. Така се стекоха обстоятелствата, че попаднах за втори път там вече през петдесетте години, когато майка ми ме докара във Варшава.
Първите ми детски спомени са огромни куполи на църкви, свирки на влакове, бял хляб, какао, някаква сладка паста, американски подаръци. Осигуряваше ги Червеният кръст, а монахините не умееха да крадат. Аз бях най-малката, момиченцата си играеха с мен, носеха ме на ръце. Най-важното, имах си роден брат, първата любов в живота ми. Той беше много красив. Жалко е, че не е останала нито една негова снимка. До срещата ми с Естер той си оставаше единственият, когото съм възприемала като по-голям от мен. Той умря през 1953, на шестнайсет години.
Когато приютът се върна в Полша през 47-ма година, с Витек и още няколко деца ни оставиха в детски дом в СССР. Нас не ни бяха потърсили. Майка ни бе още в лагерите, а и нямахме роднини, които биха се разтичали за нас. Беше късмет, че с Витек се оказахме заедно, че не ни разделиха. Останахме в Загорск. Витек винаги говореше с мен на полски. Говорехме си, шепнейки. Това бе тайният ни език. Забавно е, че когато по-късно се озовах в Полша, дълго време говорех, шепнейки. Брат ми винаги ми казваше: непременно ще се върнем в Полша. Не съм обичала никого в света по-силно от Витек. И той ме обичаше повече от всички на света. Последните години, когато станах ученичка, той ме водеше в девическото училище, а след това отиваше в мъжкото през два квартала. Запомнила съм първия ден подробно: дадоха ни кафяви униформени рокли и бели престилки и той ме държеше за ръка. Другите момиченца бяха с майките и бабите си, а аз си имах брат и усещах неразбираемо преимущество. Толкова се гордеех.
39
Всесъюзна комунистическа партия (болшевики) — от 1925 г. Преименувана в Комунистическа партия на Съветския съюз (КПСС) на XIX-я конгрес през 1952 г. — Бел.прев.