Освен полския език имахме още една тайна, която Витек ми сподели, когато вече бяхме в съветския детски дом. Той каза, че сме евреи. Но наред с това добави, че вярва в католическия Бог. Не знам дали е бил кръстен. Но Витек ми говореше, че трябва да се молим, че Божията Майка е наша покровителка, тя се грижи за сираците. И аз й се молех, а Синът й въобще не ме интересуваше. Мисля, че всичко това бе внушено на брат ми от монахините. Когато Витек умря, аз се молех да възкръсне, но това не стана. Тогава, след смъртта на Витек, отношенията ми с Девата се развалиха. Престанах да се моля. А сетне тя ми се присъни: нищо особено, поглади ме по главата и се помирихме.
През всички тези години майка ни не знаеше нищо за нас. Не знаеше, че Витек е жив, не знаеше и че е умрял. Тя партизанстваше, след това воюваше. Била е по сталинските лагери и я пуснаха едва през 54-та, година след смъртта на Сталин. И след смъртта на Витек.
Срещата с майка ми стана в болницата: бях се разболяла от скарлатина и лежах в една московска болница. Тя дойде направо в стаята. Грозна. Лошо облечена. Суха. Не ми мина през ума, че повече от всичко се е страхувала в този момент да не заплаче. А аз заплаках — от разочарование. Майка ми уреди документите и заминахме за Полша. Това беше ужасно. Най-големият ужас в моя живот. Тя не ме обикна, а аз просто я възненавидях. Не знаех нищо за обстоятелствата, при които ни е изоставила. Чужда жена, тя и на външен вид не се отличаваше от измъчените руски възпитателки и загрубели гледачки. Представях си майка ми като блондинка в копринена рокля със светли къдрици, хванати с красива фиба…
Не се плашете, Естер. Не съм луда. Минала съм курс по психоанализа. Просто на детето му трябваше майка. Нормална майка. Но тя говореше само за политика. Говореше само за комунизма. Прекланяше се пред Сталин — след толкова сталински лагери смяташе, че неговата смърт е огромен удар за цялото прогресивно човечество. Така и казваше: „прогресивно човечество“.
Във Варшава се запознах с това прогресивно човечество — няколко оцелели другари от комунистическата нелегалност. Най-симпатичен сред тях бе Павел Качински. И досега съм запазила добри отношения с него. Той е мил и го чувствам близък. Също е участвал във войната в еврейски партизански отряд в Карпатите. От триста души в отряда са оживели двама. Когато през 68-ма година Гомулка набеляза за изгонване евреите от Полша40, Павел сам напусна партията.
Върху убежденията на майка ми не бяха повлияли дори лагерите и затворите — а бе лежала отначало в Полша, после в Русия повече от десет години. Тя постоянно ми излагаше своите идеи, но моят организъм има потресаваща съпротивителна сила към всичко, което тя казва: аз не я чувам.
Живях с майка във Варшава една година. Тя не можеше да се справи с мен. Аз се държах ужасно. Бях на тринайсет, най-кошмарната възраст. И тогава тя ме даде в същия приют, който някога се намираше в Загорск, а сега бе преместен във Варшава. Тази година беше особена за мен — заедно с другите момичета от приюта ходехме в католическата църква. Бяхме заобиколени от монахини: тихи, строги, някак само с появата си забелязваха не просто неподчинението, а дори тихия ропот. С майка си воювах, но на монахините се подчинявах лесно и без усилие. Така веднъж отидох в църквата и сама се кръстих. Това си беше мое желание, никой не ме е принуждавал. Навярно отчасти поради ненавистта към майка ми.
Ходех на всички служби, молех се с часове, стоейки на колене. Тогава имаше големи гонения срещу католиците, а в мен живееше духът на съпротива срещу пошлостта на света — вероятно същият дух, който е направил нея комунистка, мен ме е довел в църквата. Не дружах със съучениците си: бях еврейка и при това — ревностна католичка! Една нормална глава не би го разбрала. Прекарвах много време в огромната катедрала. Това не беше обикновена църква, а огромна катедрала, имаше издигната катедра и в онези месеци всички бяха заети с подготовката за посвещаването на новия епископ. В криптата бяха наредени гробниците на епископи, свещеници, монаси — поредица от дати и фамилии още от XV век. Молех се върху всеки ковчег — горещо, изпадайки в дълбок транс. Животът горе бе абсолютно отлетял за мен, даже не ми се искаше да излизам навън. За какво се молех? Интересен въпрос. Сега бих казала: да се промени животът. Тогава, на моите тринайсет-четиринайсет години, се молех да няма нищо от това днешното и тукашното, всичко да бъде друго. Вероятно съм била много близо до полудяването, без сама да зная. Може би пък ковчезите ме защитиха?
40
„Полският март 68-ма“: полските медии подемат „разобличаването на ционистите в Полша“. Лидерът на ПОРП Владислав Гомулка намеква в реч, че полските евреи са свободни да напуснат страната. Ок. 30 000 полски евреи емигрират. — Бел.ред.