По-нататък в Деянията на Апостолите се изброяват тези езици, които са прозвучали от устите на учениците — „партяни, мидяни и еламити и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Дивия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим — и юдеи и прозелити, критяни и араби…“.93 В същността си това са все езици на ойкумени94, на човешкото местообитаване. Това е бил праобраз на света, в който ние живеем сега. Учениците на Христа говорят днес на всички световни езици, а ние с вас отбелязваме празника Петдесетница на езика на нашия Учител.
В този ден искам да ви кажа още нещо — огнените езици са се явили над всеки от учениците. А по-нататък, какво е станало с тези езици по-нататък? Има ли в човека съд, хранилище, в което може да се удържи този огън? Ако няма, то Божественият огън си отива, връща се, откъдето е дошъл, но ако можем да го задържим в себе си, остава.
В своя човешки живот Исус е бил този съд, който в пълнота е приел излелия се Дух. В този момент Синът Човешки става Син Божи.
Човешката природа се съединява с Божествената именно на този принцип. Всеки от нас, тук присъстващите, е съд за приемане на Духа на Господа, Думите на Господа, самия Христос. В това е цялото богословие. Никой няма да ни попита какво сме мислили за природата на Божественото. Но ще ни попитат: „Какво сте правили? Нахранили ли сте гладния? Помогнали ли сте на бедстващия?“. Да пребъде Господ с всички нас.
31.
Ноември, 1990 г., Фрайбург
… Лежах и чаках, докато се стъмни. След това се измъкнах изпод снопите, добрах се до някаква плевня, влязох вътре и заспах. Около пет часа̀ чух продължителна стрелба. Това беше юд-акцията. Разстрелваха останалите в гетото евреи. Това бе най-ужасната нощ в моя живот. Плаках. Бях унищожен — къде е Бог? Къде е Бог във всичкото това? Защо той ме скри от преследвачите и не пощади тези петстотин — деца, старци, болни? Къде е Божествената справедливост? Исках да стана и да отида там, за да съм заедно с тях. Но нямах сили да стана.
По-късно възстанових в паметта си, че съм бродил из горите недалеч от града три денонощия. Но тогава бях загубил представа за времето. Страстно желаех да ме няма повече, да престана да съществувам. Мисълта за самоубийство не ми мина през главата. Имах чувството, че вече са ме убили петстотин пъти, изгубил съм се между небето и земята и като призрак не принадлежа нито към живите, нито към мъртвите. Но при всичко това инстинктът за самосъхранение живееше в мен и като животно се хвърлях встрани при най-малката опасност. Мисля, че бях близо до полудяването. Душата ми крещеше: Господи! Как допусна това?
Отговор нямаше. Нямаше го в моето съзнание.
Бях в полицейска униформа. Сега тя бе мишена за всички: за немците, които вече бяха обявили бягството ми, за партизаните, преследващи немци, за всеки местен жител, който би желал да получи награда за залавянето на евреин и престъпник, взети заедно…
Три дена не бях ял нищо. Помня, веднъж пих вода от ручея. Не бях и спал. Свивах се на някое скрито място, в храстите, заспивах за минута и веднага скачах от трясъка на автомати: отново и отново се връщаше минутата, в която осъзнах, че разстрелват обитателите на Емското гето. От време на време чувах и реална престрелка. Една от вечерите излязох в покрайнините на селото, което спасих някога от екзекуция. Но и тук не можех да се надявам на скривалище. Седнах на едно повалено дърво. Нямах сили да продължа. Пък и накъде? За първи път от три денонощия съм заспал.
Към мен се приближи настоятелката на разтурения манастир „Сестри на Възкресението“, майка Аурелия. Беше в дълга черна одежда, излиняла от старост, и елек с кръпка на джоба. Всички дребни детайли виждах съвсем ясно, сякаш бяха под увеличително стъкло. Бледо лице, покрито с тънък пух, увиснали бузи и неподвижни сини очи. Аз я заговорих. Не помня думите, с които се обръщах към нея, но идеше реч за нещо по-важно от моя живот. Много по-значително и важно. Помолих я да ме заведе при някого. Струваше ми се, че става дума за сестрите Валевич. Привидя ми се загиналата Марися, която беше тук, близо до мен, но съвсем неприличаща на себе си: в някакъв нечовешки облик — сияеше и излъчваше покой. Аз не успях да се изкажа докрай, но изведнъж разбрах, че моля настоятелката за смъртта си и приличащата на Марися не е тя, а смъртта. Настоятелката кимаше, съгласяваше се. Събудих се — до мен нямаше никого. Какво точно съм говорил, не можах да си спомня. Но след това видение почувствах учудващо успокоение.
94
Ойкумена — от др. гръц. „населената земя“, обитаемата, заселената от човечеството част от земята; понятието употребява за пръв път гръцкият географ Хекатей Милетски (VI — до нач. на V в. пр.н.е.), който включва в него познатите на древните гърци Европа, Предна и Мала Азия, Индия и Северна Африка. — Бел.прев.