Настоятелката смяташе, че трябва да се подготвя, да разбера повече за християнството. Аз възразявах:
— Сестро, ние сме на война. Никой не знае дали ще бъдем живи утре. Аз вярвам, че Исус е Син Божи и Месия. Моля ви да ме кръстите.
Настоятелката бе объркана и отиде да се моли, за да вземе правилното решение. По пладне дойде отново при мен, каза, че докато се молела, изведнъж почувствала, че аз ще стана католически свещеник…
Ето това не беше ми минавало въобще през ума. Забравих за тези думи за няколко години и си ги спомних доста по-късно.
Същата вечер приех Кръщението. Кръсти ме една от сестрите. След това напуснах техния дом, защото не исках да изглежда, че съм приел кръщението заради убежището, което ми бяха дали.
Бродих няколко дена из околността. Хората, които срещах, можеха да ме познаят. Навсякъде висяха листовки с обявената награда за залавянето ми. Не можех да отида в гората — партизаните нямаше дълго да се церемонят с мен — аз бях немски полицай.
Нямаше изход. След четири дена се върнах при сестрите. Те ме приеха и аз прекарах при тях петнайсет месеца. Прозорците на дома им гледаха към жандармерията.
32.
1972 г.
Оставихме колата и се закатерихме нагоре по пътечката. Даниел носеше неголям чувал, около 10 килограма. В него имаше брашно. Срещнахме арабин с магаре, натоварено с два денка. Поздравихме се. Изкачихме се по-високо — до едно арабско село. Това е голяма рядкост: сирийско село, запазило се след войната. Или слуховете не са достигнали до тях, или просто не са и разбрали за какво става дума. Чудесна долина сред мрачните планини, всичко е зелено, тече живо ручейче. Странно е, че не е пресъхнало. Смокини и маслини. Бедност, но не особено мръсно — толкова са бедни, че нямат дори стари автомобилни ламарини. Даниел се изкачва уверено по склона над селото, в края му — нещо като колиба. Дворчето е затрупано с камъни. Някаква странна печка, приличаща на африканско огнище. Даниел извика:
— Рафаил!
И се показа такъв грохнал скакалец с голяма костелива глава в арабска галабия95, с изгоряла до безцветност средноазиатска тюбетейка. Те се целунаха. Даниел ме посочи: „Това е моята помощничка“. Онзи кимна и повече не ме погледна. Даниел му даде чувала. Другият го взе, промърмори едно по-скоро „добре“, отколкото „благодаря“.
— Чай, кафе нямам — каза той, сякаш се извиняваше.
— Не съм и очаквал от теб кафе — усмихна се Даниел.
Не минаха и десет минути, когато ни връхлетя ято от различни по възраст арабски деца. Те наклякаха между камъните и ни загледаха с широко отворени очи.
— Вървете си сега. Днес съм зает, имам гости. Утре сутринта — каза скакалецът и децата си тръгнаха. Но не се отдалечиха много. Стояха настрана и слушаха неразбираемата реч.
— Само едно момиче говори иврит, живяла е в Хайфа и се е научила. Много се гордее. А другите говорят арабски, но не могат да пишат. Аз ги уча. В селото няма училище, то се намира чак на тринайсет километра.
Пийнахме вода от стомна.
— Дотягат ли ти? — попита Даниел, сочейки децата.
— Понякога ги гоня, а понякога сам се махам. Имам си скривалище в планината в една пещера. Е, половин пещера. В другата половина са се разположили прилепите. — Той се засмя, сякаш се е пошегувал сполучливо.
Аз потръпнах. Страхувам се от обикновените мишки, а за прилепи дори не мога да слушам.
Поседяхме по-малко от час и си тръгнахме. По обратния път Даниел ми разказа, че Рафаил е роден в Йерусалим, в старинния квартал на бухарските евреи, който съществува и сега. Бил е петнайсети син в семейството и избягал при йезуитите. Възпитавал се в католическо училище, станал монах и отскоро живее на Голаните, а преди това е живял почти петнайсет години при бедуините.
— Мисионерства? — попитах аз. Но Даниел се засмя.
— Опитал е в младостта си. Сега казва, че просто живее с тях. Смята, че никого на нищо не може да научи.
— Толкова ли е смирен? — не се сдържах аз, макар винаги да се упреквам, че задавам много въпроси.
А Даниел пак се засмя и отговори:
— Не, той просто е много умен. Дори е от най-умните хора, които съм срещал. Просто са му паднали всички зъби, ходи бос и в скъсани дрехи и се мие, когато вали дъжд и в коритото се събере достатъчно вода. Затова никой не иска да види нито ума, нито образованието му. Но ако сложи костюм и обувки и го накараш да чете лекции, той ще го направи по-добре от всички. Или по-добре от по-голямата част. Нарочно те взех със себе си, за да го видиш. Рафаил е рядък човек.
95
Галабия, още: галаба, джелабия, джелаба (араб. и егип. араб.) — мъжка (и бедуинска) дреха, покриваща изцяло тялото. — Бел.прев.