— Хей! Това е дори по-лошо, отколкото си мислех. Защо си останал с такова впечатление за мен?
— Мога да си те представя как би изглеждала преди 400 години. Излегната в удобно кресло в някой от салоните, заобиколена от тълпа ухажори, борещи се да спечелят сърцето ти. Ти си благородна дама от фамилията на Медичите и зад гърба ти всички те наричат „червенокосата господарка“.
— Имам добро въображение, но ако не греша, салоните през Ренесанса са били предимно за куртизанките.
Джонас едва не се задави.
— Не бих казал, че не си завършила училище. Откъде знаеш това?
— Баща ми не ми позволи да се запиша в гимназия, но затова пък ми е чел достатъчно книги.
— Как мислиш, щеше ли да ти допадне да бъдеш куртизанка?
— Днес тази професия е загубила част от блясъка и славата си. Но жените от шестнадесети век не са имали голям избор. Или е трябвало да отидат в някой салон, или и манастир. Всяко по-хубаво и умно момиче, след като започнело „работа“ на улицата, можело бързо да достигне до богатство и власт, стига да попаднело в добри ръце.
— Не споменаваш нищо за брака? Нали и той е давал някакъв шанс.
— Не съм съгласна с теб. Тогава бракът е предлагал съвсем малко на жената, дори по-малко и от днес. Само шанс да умреш при поредното раждане или да бъдеш безплатна слугиня на някой мъж — Верити замълча замислено. — Ако живеех в тази епоха, със сигурност щях да съм куртизанка. Звучи много по-интересно, отколкото женски манастир, нали? Каква романтика! Всяка вечер ще има соарета, където ще се срещам с интелигентни и красиви мъже и жени. Всички ще са облечени в прекрасни дрехи и ще разговарят за политика, философия и поезия…
— Представите за елегантност и финес са били все пак доста по-различни от днешните. Един мъж се е считал за изискан, примерно ако не се чеше по чатала пред другите хора. А при разговорите в салоните първостепенна тема са били любовните афери, а не философията. Било е нещо като мода да си въвлечен в любовна авантюра. Ако си спомняш, Ренесансът е изпъстрен с авантюри — политически, социални, сексуални.
Верити въздъхна замечтано.
— Звучи ми прекрасно… Сигурна съм, че моите ухажори щяха да са достатъчно възпитани, за да не се чешат, където не трябва. Представям си как съм облечена — сатенена мантия с широки ръкави, на ръката ми — множество пръстени. Ще има един със скрита отрова, точно както Лукреция Борджия.
— Впрочем, последните разкрития доказаха, че Лукреция не е била злобна вещица, както всички си я представят. По-скоро е имала нещастен брак. Колкото до отровите по това време, те не са били чак толкова смъртоносни. Учените са се стараели много да ги правят ефективни, но опитите им от днешна гледна точка изглеждат направо смешни. Затова и да отровиш някого е било съмнителна работа. Сериозните мъже са се уповавали на камата и рапирата.
— О, чудесно! Мъже, дуелиращи се до смърт, за да спечелят сърцето на някоя дама. Или да защитят нейната чест и добро име… Ох, какво правиш?
Ръката на Джонас болезнено стискаше стъпалото й. Усмивката му беше изчезнала. Очите му проблясваха в полумрака, а изражението му не подсказваше нищо добро.
— Мислиш ли, че ще ти е приятно ръцете на мъжа, който те води към леглото, да са изцапани с кръв?
— Не ставай смешен. Само се пошегувах. Тези неща не се случват в днешно време. Дори и да живеех по времето на Ренесанса, аз не съм от този тип жени, за които някой ще се дуелира. Струва ми се, че може би по-вероятно е било да отида в манастир. Нали за да се управлява един манастир, се е изисквало бизнес умение?
Джонас отпусна хватката си.
— Да, за това си права. Изисквало се е доста умение и познания по финанси и счетоводство. Манастирите са притежавали имения на големи разстояния, от които се е събирал наем. За допълнителни доходи се е осигурявала ръчна работа, например производство на копринени конни. Освен това, всеки месец е имало приток на млади монахини, които трябвало да се обучават на готвене, чистене, шиене. И накрая, манастирите са играели важна социална и политическа роля през Ренесанса. Жената, която е управлявала манастира, е поддържала постоянни контакти с външния свят, нещо като „пъблик рилейшънс6“.
— Е, това е вече работа за мен — усмихна се Верити. — Много по-добре е от задълженията на куртизанка.
Очите на Джонас я гледаха с интерес, а златото в тях отново се беше разгоряло. Ръката му се плъзна по вътрешността на бедрото й. Неусетно той се бе приближил твърде близо до нея и докосването му вече не беше терапевтично, а твърде интимно. Тялото му се раздвижи под бълбукащата вода и Джонас пусна крака й. Верити не знаеше какво ще се случи след малко и как трябва да реагира. „Не бива да му позволя да ме целуне. Все пак аз съм работодател, а той ми е подчинен.“