— Да, хубаво местенце — истински капан за туристи.
— След това кръчмата „Пристанищни светлини“ в Таити?
— Интересно място, нямаше много хора с аристократични обноски да ти досаждат.
— Бар „Морски пътник“ в Манила?
— Клиентелата беше предимно от американски моряци. Там научих доста интересни неща. Например, какво да правиш, когато те нападнат с нож. Нали ви споменах, че съм много добър при усмиряване на размирници?
— Няма съмнение — каза меко Верити. Постепенно започваше да се успокоява. „Дори и да не е ходил по всички тези места, фантазията му работи добре.“
— Какво ще ми кажете за кръчмата „Хайде да си легнем“?
— Намира се в Хаваи. Нищо особено, още един моряшки вертеп, но с малко по-висока категория от този в Манила. Имаше и доста туристи, най-вече японци.
— Хм, името е доста странно — Верити прочете следващото заведение в списъка и замълча за момент. — Мексико, бар „Ел Торо Рохо“?
— Да, интересно, че там имаше повече американци, отколкото местни. Поети, писатели, решили да прекарат своята почивка, пиейки евтина текила3.
— Познати са ми тези хора. Посещавала съм този бар. Само преди два месеца бях в Пуерто Валерта.
Куоръл спря за момент да мие и я погледна учудено.
— Какво търсехте на такова злачно място?
— Търсех баща си — рече разсеяно Верити и смръщи чело. — Надявам се, че в действителност сте работил във всички тези заведения?
Джонас не й отговори.
— И открихте ли го?
Верити поклати отрицателно глава.
— Не, но това не е голям проблем. Татко има навика да изчезва, а после неочаквано да се появява — тя се обърна и тръгна към офиса. — Извинете ме, ще се върна след малко.
Джонас изпусна тигана, който миеше в момента.
— Хей, какво става?
— Само ще позвъня на няколко телефонни номера — устните й се разтегнаха в усмивка. — Продължавайте, нали обичате да миете чинии.
За момент той замълча и продължи да я гледа замислено. Усмивката й го разконцентрираше.
— Добре ли ви разбирам? Готвите се да се обадите в тези барове?
— Да, аз винаги изисквам препоръки за новите си работници. Нима си мислехте, че ще се поколебая да позвъня до Таити, Манила или Мексико.
Джонас изтри мокрите си ръце.
— Да, защото повечето хора се страхуват да телефонират дори извън щата.
— Е, имам добри новини за вас. И аз доста съм пътувала. Прекарах година и половина в Таити, три месеца в Манила, година в Мексико и още една в Хаваи. Сигурно ще ви изненада фактът, че местата, в които сте работил, са ми познати.
Куоръл я погледна този път искрено изненадан.
— Но това не е възможно. Сигурно се шегувате.
— За мое съжаление, е така. Това бе част от детството ми. Баща ми ме водеше на всички места, които смяташе, че трябва да видя.
Верити влезе усмихната в офиса, доволна, че вече имаше известно превъзходство.
— Тези разговори ще ви струват цяло състояние — достигна до нея гласът му.
— Няма проблеми, ако ви наема, ще ви ги удържа от първата заплата.
Седна зад бюрото и започна да набира първият телефонен номер от автобиографията.
„Това сигурно ще се окаже забавно“ — помисли си, чакайки някой да вдигне слушалката отсреща.
След около час имаше отговори на всичките си въпроси и се върна в кухнята.
— Е добре, мистър Джонас Куоръл, наемам ви на работа… и се извинявам, ако съм се държала грубо. Всички, с които разговарях, се изказаха много добре за вас. Може да се разчита на вас. Вие сте трудолюбив, не вземате наркотици, не крадете, не пиете по време на работа. Големият Ал от „Морската сирена“ ви предаде много поздрави и каза, че ще изпрати заплатата ви на новия ви адрес. Впрочем, мисля, че е време да преминем на „ти“? Казвам се Верити Еймс.
Тя му подаде ръка.
Нещо различно имаше в очи на Джонас. Предишното любопитно изражение бе заменено от неприкрито задоволство.
— Благодаря ти, Верити — той стисна леко дланта й. — Наистина съм благодарен, че получих тази работа.
— Хайде, да започваме. Щом си свършил със съдовете, започвай да режеш лук, а аз ще разточа тестото.
— Слушам, шефе — усмихна се Джонас. — Има само един проблем за разрешаване.
Верити въздъхна тревожно.
— Какъв е той?
— След като ще получавам минимална заплата, няма да мога да си наема квартира. Тази сутрин напуснах хотела, почти свърших парите…
— Можеш да ползваш бунгалото на баща ми отзад зад ресторанта. Само ще трябва да си го почистиш.
— Ами той?
— Не се тревожи. Не съм чула нищо за него, откакто ме покани да отида в Пуерто Валерта. Не можах да го видя, защото се оказа, че е напуснал града, преди аз да пристигна. Едва ли ще се появи скоро, но дори и да го стори, ще теглите жребий кой да спи на леглото.