— И сега, след като ме намери, искаш да видиш до каква степен можеш да се контролираш?
— Да, но нямах намерение да избързвам. Честно да ти кажа, не знаех как ще ти го обясня. Но снощи видя всичко и вече няма защо да отлагаме.
— Или с две думи, край на преструвките?
— Е, какво ще кажеш, ще ми помогнеш ли да направим няколко експеримента?
„Сигурно аз съм лудата в тази кола“ — помисли си Верити, преди да кимне с глава.
— Добре, съгласна съм. Нямам намерение да остана без помощник по средата на зимата. Ще ти помогна, но нищо повече не искай от мен.
Джонас се усмихна широко.
— Както винаги благосклонна. Благодаря ви, Ваше Височество.
Тави допълни чашата с кафе и я подаде на Кейтлин, която гледаше навън към брега на океана.
— Скъпа, все още ли мислиш, че можеш да контролираш действията му по време на бала?
— Нали видя по какъв начин му въздейства рапирата?
— Това, което видях, беше един безпомощен човек. Първо той падна на колене, а после излетя от стаята, все едно се канеше да убие някого. Кейтлин, мисля, че този човек е неуправляем. Нали твърдеше, че не е опасен?
— Честно казано, не очаквах толкова силна реакция, но все пак резултатът е налице. По някакъв начин той се е успокоил, рапирата сутринта беше на стената.
— Имаме късмет, че не нападна теб или Верити. Изглеждаше като полудял, когато взе рапирата.
— Тави, не можеш да разбереш всичко, което става. Знам какво говоря, повярвай ми. Прегледала съм всички протоколи от лабораторията. Зная повече за Куоръл, отколкото той знае за себе си.
— Мислиш ли, че ще го накараш да убие Кинкейд?
— Абсолютно сигурна съм. Вече е докосвал оръжието веднъж, няма да може да му устои и след три седмици. Ще бъде изцяло обладан от емоциите на притежателя на тази рапира. Всичко ще бъде подсилено от ренесансовата атмосфера, която ние с теб ще създадем наоколо. Ефектът върху него ще е поразителен, усещането, че се намира в XVI век, ще е над всичко.
— И той ще използва същата рапира, с която Кинкейд те нарани?
— Да, същата.
Лицето на Кейтлин пребледня. Тя преживяваше отново събитията от онази ужасна нощ.
— Планът ти се основава на това, че Кинкейд ще се опита да прелъсти Верити. Какво ще стане, ако не я намери за сексуално привлекателна?
— Тави, ти ме учудваш. След като толкова години съм го изучавала, знам какви са навиците му. Кинкейд ще получи само една покана и ще е принуден да дойде сам. Ще е отегчен и ще търси възможност за сексуално приключение. Верити ще му допадне. Тя притежава точно такова излъчване, което да разпали най-долните му страсти. Като допълнение ще е тази къща, която Кинкейд познава толкова добре, и свързва с толкова спомени.
— А тези спомени ще събудят скритото чудовище в него.
— Сладострастието е част от неговата натура, скъпа. През целият си живот постоянно е имал нужда и е търсел жертви. А Верити е точно такава. Ще бъде облечена в дълга ренесансова рокля с наметало, косата й ще е фризирана по класически начин — изобщо ще изглежда още по-хубава и привлекателна. Не мислиш ли, че тя излъчва голяма доза невинност? Кинкейд няма да може да й устои. Винаги си е падал по чисти, невинни и красиви неща.
— Но тя не е толкова невинна. Нали спи с Куоръл?
— Тави, трябва да знаеш, че сексът и невинността са две съвсем различни неща. Всичко опира до душата и мислите. Верити е чиста и недокосната като капка роса. Затова и Куоръл не се отделя от нея. Той знае, че душата й е непокварена. Кинкейд също ще я намери за много привлекателна, но ще бъде много по-жесток и безмилостен от Джонас.
— Това не ми харесва, Кейтлин. Всичко е толкова заплетено и мисля, че е прекалено опасно. Все още не е късно да оттеглим поканите. Забрави за това отмъщение и нека водим нормален живот. Моля те, премисли всичко отново, умолявам те.
— След като Кинкейд ме изнасили, съм мислила достатъчно, Тави. Повярвай ми, не съм заспивала по цели нощи. Но това, което съм решила, ще ми донесе справедливост, задоволство, а може би и спокойствие. То е единственият възможен начин всичко да си дойде на мястото. Куоръл ще го обявят за психопат и ще отърве затвора. Никой няма да свърже убийството с мен. Само аз и Кинкейд ще знаем, че най-сетне справедливостта е победила.
— Страхувам се, че живееш само заради това отмъщение, че след като Кинкейд е мъртъв, ще посегнеш на живота си. Това не си заслужава.
— Грешиш, скъпа, заслужава си.
Глава XI
Деймън Маркъс Кинкейд взе от бюрото си един изящен стилет11 и го погали нежно с ръка. Неговият секретар, малко по-възрастен мъж, го гледаше с подчертано уважение.
Макар че шефът му мълчеше, Хач го познаваше достатъчно добре, за да разбере, че той и камата водеха някакъв разбираем само за тях разговор. Понякога дори подозираше, че неговият работодател не би се отнесъл с такава нежност към нито едно човешко същество. Тези силни, издължени пръсти, които сега изучаваха стилета, бяха на художник, музикант или на творец. Но Кинкейд беше сътворил през живота си само пари и власт.