Тази вечер нямаше много хора, но все пак Верити изпадна в паника, след като около девет часа свърши крем супата от броколи5.
Джонас в този момент изпита почти непреодолимо желание да я притисне към себе си, да целуне леко вирнатото й носле и да й каже, че няма защо да се тревожи толкова. Но не го направи. Да целуне Верити, означаваше все едно сам да се предлага, да го одере жив. Тази жена имаше толкова остър език, който не можеше да се сравнява дори с ножа му, скрит в пътната му брезентова чанта. На няколко пъти го бе смъмрила, за да му покаже, кой е шеф на ресторанта.
Всеки път, когато говореше с нея, се убеждаваше, че има какво да учи в „изкуството“ на кавгата и спора. Но това не бе основното нещо, което му направи впечатление у Верити Еймс. Макар и в редки случаи, на лицето й разцъфваше прекрасна усмивка. Усмивка, която го заслепяваше и пленяваше, която подсказваше, че зад сърдитата маска на Верити се крие една гореща, чувствена жена. Усмивката й бе толкова истинска и чиста, че го привличаше неустоимо. Всеки мъж можеше да си въобрази, че е най-важният във Вселената, ако тя му се усмихнеше. За първи път нещо го привличаше така осезателно. То бе по-силно дори от страшните тайни, криещи се в душата му.
Усмихвайки се, Верити сякаш обещаваше, че е готова да направи всичко за мъжа, когото обича. Заради невинността, обещанията и искреността на такава усмивка много мъже биха излезли на дуел по време на Ренесанса.
Джонас продължаваше да се чуди, защо няма самци с пистолети в ръка пред ресторанта, готови на всичко, за да спечелят сърцето на Верити Еймс. Трудно можеше да повярва, че всички се бяха отказали от нея, само защото от време на време се проявяваше като скандалджийка.
„Какво значат няколко бодли, след като ти предстои да откъснеш толкова рядко и красиво цвете?“ Но от друга страна, беше благодарен, че нямаше сериозна конкуренция, а това увеличаваше шансовете му да спечели сърцето й.
Постепенно започна да си изяснява, защо никой не чакаше Верити, след като затвореха ресторанта. Тя прекалено се увличаше в работата си и бе прекалено подредена и спретната. Не обичаше промените в живота, чужди й бяха приключенията и любовните авантюри.
Уикендът завършваше и Джонас откри, че привиква с нейното поведение. А може би Верити се беше уморила да мърмори и да го поучава. Вече достатъчно добре я познаваше, за да разбере, че всичко, което направеше, ще бъде гледано през лупа. Особено що се отнасяше за чистотата на ресторанта.
— Виж, Джонас, това, от което най-много се вбесявам, е някой от клиентите ми да се оплаче, че е получил стомашно разстройство — развика се тя, когато откри, че супата не е затоплена добре. — Всичко трябва да е горещо или да е в хладилника на студено. Вземат ли ме веднъж на мушка санитарните власти, няма да ме оставят, докато не закрият ресторанта.
— Не съм свикнал да се боя от санитарните власти. В Мексико няколко долара оправят всичко.
— Предполагам, че навсякъде, където си работил, е било така?
— Е, така беше. Клиентите се оплакваха по-често, че бирата е топла, или че уискито е разредено.
— Нещата тук са различни.
— Свиквам с това.
„Наистина свиквам“ — мислеше си Джонас, гледайки как Верити се отдалечава по пътеката, водеща до нейната малка къща, скрита между дърветата. Знаеше вече доста неща за очарователната мис Еймс — че е добра готвачка и домакиня, че е скандалджийка и „господарка“, че е отличен бизнесмен. Но кой знае защо, още от Мексико я желаеше. Желание по-силно от всичко, което бе изпитвал. Докато преди привличането не бе сексуално, сега се замисляше, дали ако се любеше с нея, щеше да разплете загадката на собственото си минало. Сега вече можеше да е сигурен, че импулсът, който го бе накарал да я последва, обецата и сексуалното му влечение, са тясно свързани. В главата му изникна един цитат от „Книгата на кавалера“ от Кастельо: „Този, който притежава тялото на една жена, превзема и крепостта на нейната душа и разум.“
Твърде много време беше изминало, откакто бе чел този ренесансов наръчник за поведението на дворцовите благородници, но сега цитатът сякаш най-добре отразяваше чувствата му.
Седеше на стълбите пред бунгалото и докосваше леко обецата в джоба си. Нарочно бе изгасил осветлението, за да види, дали Верити отново ще спази обичайната си програма. Това беше третата нощ, откакто я наблюдаваше как се прибира сама след работа. В петък й бе предложил да я изпрати, но тя му се бе изсмяла. „Свикнала съм да се прибирам сама, а ти по-добре върви си почини.“