— Не, ти си ми първата.
— Колко е хубаво да ти се възхищават.
Влязоха в асансьора и вратата се затвори. Верити хвърли скришом поглед към отражението си в огледалото. Носеше най-хубавия си костюм с впечатляваща кройка в бяло и черно и с тясна къса пола. Отдавна не беше обувала високи обувки и краката вече я наболяваха.
Джонас се бе нагиздил в изстрадал чер костюм, който бе извадил като фокусник от дълбините на брезентовата си чанта.
— Джонас, откога имаш този костюм?
— Ами, още от „Винсънт“. От преди пет-шест години, защо?
— Знаеш ли, не изглежда толкова стар. Мъжката мода се е променила толкова малко.
— Запазих го, защото все пак трябва да облека нещо по-прилично, когато ходя на погребение.
— Или на сватби?
— Не си спомням кога за последен път някои ме е канил на сватба.
Верити потъна в мълчание, репетирайки „невинна“ усмивка. Словесните битки с Джонас бяха обичайни през последните няколко дни. Отношенията им бяха най-близки, когато и двамата излизаха от тунела и страстта ги изгаряше. Бяха направили още два опита с пистолети, защото вече бяха намерили купувач. Пътуванията им бяха кратки, но Джонас твърдо бе решен да изследва таланта си. Нейната роля в тези опити силно я безпокоеше. Страстта и сексът в тяхната връзка ставаха все по-бурни и почти неуправляеми. Все пак Джонас й бе доказал, че за да се люби с нея, не бе необходимо задължително да е посещавал тунела.
Верити се намръщи, спомняйки си по какъв начин бяха прекарали последните нощи. Изглежда, че не нейният намек го беше ентусиазирал да й докаже, че е независим от психометричните си способности. Тази нощ, след като бяха правили любов, тя се бе унесла в сън. Бе я събудило някакво странно усещане. Джонас бавно навлизаше отстрани в нея. Бе се опитала да протестира, но тревогата и бе веднага заменена от неземно удоволствие.
Когато свършиха, той си бе тръгнал. Беше около три сутринта, когато бе напуснал къщата й. Верити не го бе помолила да остане. Не знаеше защо не го бе направила. Изглежда, че имаше нещо общо с несигурността на тяхната връзка. Ако му позволеше да остане до сутринта, някак си скъсяваше прекалено много разстоянието помежду им.
Досега никога не бяха обсъждали бъдещето на техните отношения. Всичко си течеше нормално в ресторанта, само дето Емерсън ги наблюдаваше с по-голям интерес. Старецът никога не бе попитал Джонас, защо се връща толкова късно през нощта. Явно се бе примирил с факта, че Верити си има любовник. Навярно най-сетне се беше и поуспокоил, че има нормална дъщеря, а не лесбийка.
Вратите на асансьора се отвориха пред приемната на Кинкейд. Правеше веднага впечатление скъпата италианска мебелировка и секретарката, която приличаше на филмова звезда. Тя ги посрещна с ослепителна усмивка и впи очите си в Джонас.
— Добър ден, с какво мога да ви помогна?
— Аз съм Джонас Куоръл, а това е мис Верити Еймс. Искаме да говорим с мистър Кинкейд, имаме уговорена среща.
— Разбира се, мистър Куоръл. Влезте през тази врата вдясно, секретарката ще ви покаже офиса му.
В съседната стая ги очакваше друга очарователна жена, но този път тя беше руса.
— Добър ден, мис Еймс, мистър Куоръл. След малко ще бъдете приети от мистър Кинкейд.
Верити тайничко разгледа прекрасния й костюм и си помисли, че сигурно тази дама получава няколко пъти по-голяма заплата от оборота на ресторанта за месец. Трябваше да внимава, защото Джонас лесно можеше да се увлече по подобна красавица. „Не знаех, че съм толкова ревнива!“ Изведнъж се почувства като глупачка.
— Заповядайте оттук, мистър Кинкейд ви очаква.
Верити се впечатли от две неща, когато влязоха в просторния офис с изглед към залива „Голдън Гейт“. Първото беше изтърбушеното чучело, поразително приличащо на обесен човек, а второто беше картината на Кейтлин Евинджър. Платното представляваше абстрактно изображение на жена, плуваща в окървавено море. Потрепери леко от болката, която се излъчваше от там. „Никога не успях да разбера какво толкова се е случило с Кейтлин, дори и сега, когато я познавам още по-добре. Едва ли е само автомобилната катастрофа.“
Иззад бюрото пред тях се изправи да ги посрещне изключително привлекателен мъж. Изглеждаше връстник на Джонас — около 35–40 годишен. Кинкейд беше висок с широки мускулести рамене. Но приликата му с Джонас не свършваше дотук. Той излъчваше самоувереност и сила, характерни за хора, постигнали големи успехи. Светлорусата му коса беше подстригана по перфектен начин. Очевидно за нея се грижеше стилист, който вземаше за услугата хонорар колкото сметката на обяд за четирима в „Юниън скуеър12“.