Но това, което правеше илюзията наистина пълна, беше Верити. Със светлосинята си кадифена рокля тя сякаш бе излязла от някоя италианска картина. Дълбокото и деколте беше бродирано със златен и сребърен конец и подчертаваше фината кожа на шията и раменете и. То леко разкриваше формите на гърдите й, но не дотолкова, че да привлича постоянно мъжките погледи. Кройката на роклята беше стеснена, с висока талия и придаваше особена грация на красивата й фигура. Фризурата й бе в класически стил — челото й оставаше открито, а косата и беше завързана отзад и наподобяваше каскада от къдрици. Голям син скъпоценен камък висеше на шията й привързан със сребърно синджирче. „Изглежда като модел на Тициан“ — помисли си Джонас.
— Добре, че Кейтлин ни предупреди за този бал малко по-рано. Имам чувството, че всички магазини в Сан Франциско вече са изпразнени — рече Верити.
— Може и да си права, има доста хора.
— Явно всеки, който е „някой“ в света на изкуството, е получил покана.
— Както самата Кейтлин каза, повечето са дошли от любопитство.
Петима от хората, които щяха да наддават за „Кръвожадност“, вече бяха пристигнали. Джонас вече се питаше, дали Деймън Кинкейд щеше изобщо да дойде. Ако той не се появеше, плановете за отмъщение на Кейтлин се проваляха и с Верити щяха да се измъкнат чисти от тази каша. Успееше ли да изведе Верити от тази къща, беше сигурен, че ще успее да я убеди, че Кейтлин, освен желание за отмъщение, има и сериозни умствени и емоционални проблеми. Тази жена се нуждаеше от лекарска помощ, а не от нейното съчувствие и приятелство.
Верити се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:
— Знаеш ли, ти си единствения мъж в тази зала, който изглежда добре в тези чорапогащи14.
— Благодаря ти, много хубав комплимент.
— О, говоря сериозно. На всеки друг му личи, че е облечен в карнавален костюм, а ти изглеждаш истински.
Тя го огледа още един път. Костюмът му се състоеше от широка бяла риза без яка, черна кадифена туника, която достигаше малко над коленете му, и чифт черни чорапогащи.
Туниката беше препасана с кожен колан, украсен с лъскави метални орнаменти и фалшиви скъпоценни камъни. Отстрани висеше фалшива алуминиева кама. Джонас беше си избрал за завършек широк черен плащ.
— Не мога да кажа, че изглеждам „истински“, защото виж това — ципове, ластици, алуминиева кама — такива неща е нямало по онова време.
— А ти какво искаш да окачиш на колана си? Онзи проклет нож, който разнасяш в чантата си?
— Аз го нося и сега.
— Какво? Къде е?
— Тук на бедрото ми, под туниката.
— Боже Господи, нима отново очакваш неприятности?
— Не знам защо, но се чувствам много напрегнат и нервен. Единственото добро нещо е, че Кинкейд още го няма.
— Може би изобщо няма да дойде. Не знам какво ще нрави Кейтлин тогава. Толкова много е чакала този момент, толкова дълго е планирала всичко. Ако той не се появи, тя може да полудее.
— Тя вече е луда, ако искаш моето мнение.
— Джонас, говорихме вече за това. Не желая да я наричаш така. Това, че си мъж не означава, че не трябва да разбираш надеждата й за отмъщение. Знаеш ли с какви емоционални травми е трябвало да живее през тези години. Знаеш ли какво е да си жена и да бъдеш жестоко изнасилена?
— Верити, разбирам много добре жаждата и за отмъщение. Ако бях на нейно място, и аз бих постъпил така, и дори по-жестоко.
— Джонас!
— Какво? Нали твърдиш, че не я разбирам. Ако някой ми е направил нещо такова, щях да му прережа гърлото. Това, което не разбирам, е, защо те намесва и теб.
— Аз съм нейна приятелка. Сигурна съм, че казва истината, защото видях всичко на картината.
— Не ми харесва и начинът, по който се създаде това приятелство преди няколко седмици. Кейтлин сякаш дойде с идеята, че трябва да те направи своя приятелка. Не ми харесва и как се запознахме с Кинкейд. Не ми харесва и оня тип, който влезе в бунгалото с пистолет в ръка. Но от всичко най не ми харесва, че не мога да те убедя, да си тръгнем още сега.
— Джонас, ако можех, щях да го направя. Но Кейтлин има нужда от мен, тя ме помоли да остана.
— Нали Тави ще е при нея. Според мен тя е единственият човек, от когото има нужда сега.
Джонас срещна решителността в очите на Верити и се отказа да води битката, която предварително беше загубил.
— По дяволите, няма значение. Вече сме тук и това все пак скоро ще свърши. Ще бъдем нащрек и постоянно заедно. Не искам под никакъв предлог да напускаш сама залата. Разбра ли ме добре?
— Не мисля, че се намирам чак в такава опасност.
— Изобщо не ме интересува какво си мислиш. Не искам да поемам никакви… По дяволите, Кинкейд пристигна! Край на надеждите ми, че няма да се осмели да дойде.
14
Били са част от мъжкото облекло по време на Ренесанса, осигурявали са свобода при фехтовка — Б.пр.