„Сейл Лофт Тавърн“ се оказа старомодна кръчма, уютна и удобна — от онези, които си създават постоянна и дългогодишна клиентела.
Познавах Уилфърд по лице, но досега не си бях имал работа с него, нито знаех нещо определено за миналото му. Видя ми се остарял, но може би така ми се стори в тъмния бар. Гледаше репортажи от бейзболното първенство — зад тезгяха имаше телевизор. По стените наоколо се мъдреха препарирани риби и морски звезди. На пръв поглед му дадох поне шейсет — бе посърнал и оплешивял, — по темето му като водорасли по морска скала се виеха няколко десетки занизани косъма. Кожата на лицето му бе белезникава, почти прозрачна, личаха спуканите вени по бузите, а носът му бе позачервен и порест патладжан, като релефна карта на Марс. Чертите му бяха размазани, сякаш мъгливи, като че бавно се разтварят в безкрайното количество натрупан в организма му алкохол.
Държеше бутилка бира, на тезгяха зърнах празна чашка от концентрат и остатъците от сандвич и пържени картофки. Във всеки случай седеше изправен и бодър, а не полулегнал напред като закоравялите пияници.
— Здрасти — поздравих и се настаних на високото столче до него. — Марвин Уилфърд?
— Пари ли ти дължи? — на часа попита той, без да отделя очи от екрана.
— Не още — отвърнах.
— Добре. Ти ли му дължиш?
— Не още — повторих аз.
— Жалко, На твое място така бих оставил нещата — рече Уилфърд и извърна лице към мен. — Какво мога да направя за теб, синко?
Странно ми прозвуча да ме наричат „синко“ на тридесет и пет години. Прииска ми се да му кажа кой съм.
— Името ми е Чарли Паркър.
Той ме изгледа и кимна.
— Познавах дядо ти — Боб Уорън. Свестен човек беше. Чувам разни неща за теб, Чарли Паркър. Влизаш в моя бизнес, а?
— Може би. Надявам се да има достатъчно работа и за двама ни. Ще пиеш ли една бира? — рекох и свих рамене.
Уилфърд допи шишето и го подаде на бармана. Аз си поръчах кафе.
— Старото променя се… отстъпва то на новото… — тъжно издекламира той.
— Тенисън6 — познах аз. Той поклати глава одобрително.
— Драго ми е, че на този мърляв свят все още има романтични души.
Външността винаги лъже. Уилфърд съвсем не бе просто пропиляло живота си по баровете пиянде.
Сякаш прочел мислите ми, той се усмихна и надигна новата бутилка в наздравица.
— Е, синко, ти поне не си от онези абсолютни еснафи. Знаеш ли, идвам на това чудесно място вече много години, оглеждам се и се питам колко ли време му е останало още преди да са го срутили, за да построят модните си апартаментчета и магазинчета? Понякога си мисля да се закопчая с белезниците за някой парапет — в знак на протест, знаеш. Само че имам стара рана на бедрото, от студа веднага ми се допикава.
Поклати глава мрачно и запита:
— Та ти по какъв случай, синко?
— Надявах се да науча нещо за Били Пърдю.
Той присви устни, отпи от бирата.
— Хм, по лична или професионална линия? Защото ако е лична, значи само ще поговорим, нали? Ако е професионална, знаеш — има такива неща като етика, тайна на клиента, отмъкване на чужд клиент и прочие, хм, магарии, нали така? Макар че сам разбираш, и вече говорим професионално, ако искаш да го вземеш за клиент — моля, заповядай. На него му липсват някои от основните характеристики, които изисквам у един клиент — например да има пари да си плати. Във всеки случай като слушам разни неща, той май повече има нужда от адвокат, отколкото от частно ченге.
— Нека да говорим лично тогава.
— Добре, лично да е. Нае ме да потърся родителите му.
— Кога?
— Преди месец, месец и нещо. Плати в аванс 250 пари, извади ги от едно бурканче — един час ги брои, — бяха все по един и по пет. Сетне нямаше и за бира и аз се отказах. Така де — бизнесът си е бизнес, той се вкисна, ама на — това е положението. Във всеки случай той не е клиент, а жива беля — по-кофти и от артрит.
— Ти докъде стигна?
— Е, направих обичайното. Подадох документи до щатската администрация — сещаш се: възраст на родителите, професии, месторождение, етническа принадлежност. Нищо не получих в отговор, ама нищичко. Това момче сто на сто щъркел го е донесъл.
— А в регистрите, свидетелство за раждане и прочие, нищо ли няма?