Той вдигна ръце в знак на недоумение, отпи дълга глътка. Помислих си, че изпива една бира на три глътки. Излязох прав.
— Е, ходих до Дарк Холоу. Знаеш ли къде се пада? На север, след Грийнвил.
Кимнах.
— Е, аз така и така имах една друга работа в Музхед, та реших да направя услуга на Пърдю и да поработя и за него във време, платено от друг клиент. Последният негов осиновител живее някъде в онзи район, макар че сега е доста одъртял, повече и от мен. Името му е Пейн, Мийд Пейн. Та той ми каза, поне доколкото знаеше, че първоначално Били Пърдю бил осиновен с посредничеството на някаква си жена в Бангор и сестрите от „Света Марта“.
„Света Марта“ ми напомняше нещо, ама какво точно? Не можех да си спомня. Уилфърд долови колебанието ми.
— „Света Марта“ е приют — обясни той, — една старица от питомките там се самоуби преди няколко дни. Избягала, тръгнали да я търсят. Кофти работа. Навремето е бил женски манастир; калугерките приемали разни жени, знаеш — кривнали от пътя, забременели извънбрачно, всякакви. Само че сега калугерки вече няма, измрели са или ги е подгонила онази болест — алцхаймер, а „Света Марта“ я превърнаха в старчески дом, но за съжаление от най-бедните. Цялото място вони на урина и варени зеленчуци.
— Значи никакви документи?
— Никакви. Прегледах каквато документация им бе останала, а тя не е много, но нищо не открих. Пазят една книга, където са записвали ражданията, има и други бумаги, но за Били Пърдю нямаше нищо. Или раждането му не е било отбелязано, или някой майсторски се е потрудил да го прикрие. И никой не знае защо и как.
— А ти говори ли с онази жена, която уредила осиновяването?
— Лансинг. Шерил Лансинг се казва. Да, говорих. И тя е доста стара, то децата й са възрастни, за нея какво да кажем. Пък и за мен… само с дъртаци си имам работа. Май е време да се позапозная с нещо по-младо.
— Тц — ухилих му се аз. — Хората ще се разприказват. Име ще ти излезе.
Той се засмя сърдечно.
— Абе, синко, синко… може ли един дядка като мен да върти млади гаджета без пари, а?
— Не зная, не съм пробвал. Може и да може.
Той се вгледа в мен, кимна и надигна шишето. В него нямаше нищо.
— Такава ми е съдбата — рече двусмислено. — Мъртъвците вършат повече работа от мен.
Значи Шерил Лансинг е уредила осиновяването на Били. Интересна информация. Очевидно интересът й към него е бил повече от професионален, след като три десетилетия по-късно все още помага на съпругата и сина му. Помнех торбата с дрехи, кашона с храна и банкнотите в ръката на Рита Ферис. Тогава Лансинг ми се бе сторила приятна и добра жена. Вероятно много ще се разстрои от новината за смъртта на Рита и Дони.
Поръчах още една бира. Уилфърд сърдечно благодари, вече видимо се беше понаквасил. Ами аз? Загриза ме съвестта — колко само съм щедър! Използвам човешката слабост, донапивам този възрастен алкохолик, който повече няма да може да мръдне от столчето в бара, но пък аз ще съм задоволил информационните си нужди.
— Е, какво говорихте с Лансинг? — мъчеше ме любопитството.
— Ами на нея не й се говореше много-много за Били. Как ли не я въртях, но почти нищо не ми каза. Освен че жената била някъде от северните места, че самата Лансинг уредила осиновяването колкото да помогне на сестрите. Но името на майката не знаеше или поне така заяви. Очевидно е имала някаква финансова сметка от посредничеството си, може би са делили пари с калугерките, не зная и не се интересувах. В дадения случай обаче е било чиста благотворителност. Показа ми свидетелство за раждане, но родителите бяха дадени с фиктивни имена: Джон и Джейн Смит7. Във всеки случай си помислих, че на друго място може би има истински данни за раждането.
— И какво направи?
— От казаното от Пейн и намереното в регистъра личи, че повечето осиновители са от северните райони. Най-далече в южна посока Били е живял с едно семейство в Бангор, преди да отпраши за Бостън — вече поотрасъл. Задавах въпроси тук-там, пуснах обяви с предполагаема рождена дата, писах на местните вестници, сетне изчаках малко. Обаче парите му се свършиха, пък и не вярвах, че ще ми даде още. Тогава ми се обади някоя си по телефона — рече да съм говорел с една старица от „Света Марта“. Значи нещата отново отиваха в приюта — Марвин надигна бутилката и след малко добави: — Е, съобщих на Били, че имам нещо, по което да тръгна, и го питах какво да правя. Той рече, че нямал пари, аз казах: добре тогава, съжалявам много. И това беше. Той се върза, разпсува се, заплаши, че щял да ми срути офиса и прочие дивотии. Показах му това…
7
Популярно название на средностатистически американец, Джон — мъжко, Джейн — женско, нарицателни, все едно Иван и Иванка Иванови. — Бел.прев.