Ла Горда заговори с много слаб глас, почти не се чуваше. Каза, че безразсъдно сме се запътили към по-тежки области и ако продължаваме да се движим в тази посока, налягането ще стане толкова голямо, че ще умрем.
Автоматически се извъртяхме и се отправихме обратно в посоката, откъдето бяхме дошли, но чувството за умора не ни напускаше. И двамата бяхме толкова изтощени, че вече не можехме да се движим изправени. Строполихме се и съвсем спонтанно заехме сънуващо положение.
На мига се събудих в кабинета си. Ла Горда се събудила в спалнята си.
Първото нещо, което й съобщих след като се събудих, беше, че няколко пъти досега съм бил в оня безлюден пейзаж. Виждал съм поне две страни от него — едната съвършено равна, другата покрита с неголеми, подобни на пясъчни дюни, могили. Докато говорех осъзнах, че дори не съм се потрудил да потвърдя, че сме имали едно и също видение. Спрях и й казах, че съм като отнесен поради собствената си възбуда; бях постъпил така, сякаш сравнявах с нея бележките си за някое ваканционно пътешествие.
— Много е късно за такъв разговор помежду ни — каза с въздишка тя, — но ако от това ще се почувстваш по-щастлив, ще ти кажа какво сме видели.
И тя търпеливо ми описа всичко, което бяхме видели, казали и направили. Добави още, че и тя е бивала на това безлюдно място и е сигурна, че е пространството между света, който познаваме, и другия свят; то е ничия земя.
— Това е областта между успоредните линии — продължи тя. — До нея можем да отидем в сънуването. Но за да напуснем тоя свят и да отидем до другия, оня отвъд успоредните линии, трябва да преминем през тази област с целите си тела.
Изпитах ледена тръпка при мисълта да навлезем в онова голо място с целите си тела.
— Ти и аз сме били вече там с целите си тела — продължи Ла Горда. — Не помниш ли?
Спомнях си единствено, че съм виждал този пейзаж два пъти под насоките на дон Хуан. И двата пъти бях описвал преживяванията си като станали под въздействието на погълнатите халюциногенни растения. Следвайки постановките на своя интелект, аз ги сметнах за лични видения, а не за консенсуални преживявания. Не си спомнях да съм виждал сцената при никакви други обстоятелства.
— Кога сме били ти и аз там с телата си? — попитах.
— Не зная — каза тя. — Когато ти спомена, че и преди си бивал там, в ума ми просто изскочи някакъв неясен спомен. Мисля, че сега е твой ред да ми помогнеш да довърша това, което съм започнала да си спомням. Още не мога да се фокусирам на него, но наистина си спомням, че Силвио Мануел взе жената Нагуал, теб и мен и ни заведе в онова безлюдно място. Не зная обаче защо ни заведе там. Не бяхме в сънуването.
Не я чух още какво каза. Умът мп насочваше всичките си усилия към нещо все още неясно. Помъчих се да подредя мислите си, които блуждаеха безцелно. За момент почувствах сякаш съм върнал годините назад към времето, когато не можех да спра вътрешния си диалог. После мъглата взе да се прояснява. Мислите ми се подредиха без да ги насочвам съзнателно и резултатът се изрази в пълния спомен за събитие, което вече частично си бях спомнял в една от ония неструктурирани искрици спомен, които навремето бях имал. Права беше Ла Горда: веднъж бяхме отведени в област, която дон Хуан бе нарекъл „лимбо“2, явно извличайки термина от религиозната догма. Знаех, че Ла Горда е права и като казва, че не сме били в сънуването.
В оня случай, по молба на Силвио Мануел, дон Хуан беше ни подбрал — жената Нагуал, Ла Горда и мен. Дон Хуан ми беше казал, че причината за срещата ни се криела във факта, че със собствени средства, но без да зная как, аз съм навлязъл в специална ниша на съзнанието, която представлява най-изострената форма на вниманието. Преди съм бил достигал до това състояние, което дон Хуан наричаше „лявата лява страна“, но за много кратко и винаги подпомаган от него. Една от главните черти на това състояние — тази, която имаше най-голяма стойност за всички нас, заедно с дон Хуан, беше, че в него можем да възприемаме колосален отрязък жълтеникава пара — нещо, което дон Хуан наричаше „стена от мъгла“. Всеки път, когато бивах способен да я възприема, тя беше винаги от дясната ми страна и се простираше до хоризонта и до безкрайността, като по този начин разделяше света на две. Щом извърнех глава, стената от мъгла се обръщаше или на дясно, или на ляво, така че нямаше начин никога да бъда с лице към нея.