Стана пъргаво на крака и ми се представи. Каза ми името си — Висенте Медрано — и че предния ден е дошъл в града по работа. После посочи двете жени и заяви, че са негови сестри. Жените станаха и ни погледнаха. Бяха много тънки и по-мургави от брат си. Бяха и много по-млади. Едната можеше да му е и дъщеря. Забелязах, че кожата им не беше като неговата; изглеждаше суховата. Двете жени бяха много хубави. И те имаха фини черти като мъжа, очите им бяха ясни и спокойни. Високи бяха около метър и шейсет. Носеха красиво ушити рокли, но с шаловете си, ниските обувки и тъмните памучни чорапи приличаха на заможни селянки. По-възрастната беше вероятно към петдесет, а младата — на около четирийсет. Мъжът ми ги представи. По-възрастната се наричаше Кармела, а по-младата — Хермелинда. Изправих се и се ръкувах с тях. Попитах ги дали имат деца. Този въпрос беше за мен изпитано средство за започване на разговор. Жените се изсмяха и едновременно пригладиха с ръце коремите си, за да ми покажат колко са слаби. Мъжът спокойно обясни, че сестрите му са стари моми, а той самият е стар ерген. Довери ми с полушеговит тон, че за нещастие сестрите му били истински мъжкарани, липсвала им оная женственост, дето прави жената желана и затова не успели да си намерят съпрузи.
Аз пък казах, че така са си по-добре, имайки предвид подчинената роля на жената в нашето общество. Жените възразиха; нямали нищо против да са слугини, стига да се намерят мъже, които да им станат господари. По-младата заяви, че истинският проблем бил всъщност баща им — не ги бил научил как да се държат като жени. Мъжът обясни с въздишка колко властен бил баща им, как и на него му бил попречил да се задоми, като нарочно не го бил научил да бъде мачо3. И тримата въздъхнаха и лицата им помръкнаха. Прииска ми се да се разсмея.
След продължително мълчание седнахме отново и мъжът каза, че ако поостана още малко на скамейката, ще имам възможност да се запозная и с баща им, който бил доста запазен за напредналата си възраст. Добави стеснително, че баща им щял да ги вземе да отидат на закуска, защото самите те никога не носели пари. Баща им държал здраво връзките на кесията.
Бях изумен. Тези възрастни хора, които изглеждаха толкова силни, си бяха всъщност слабохарактерни, несамостоятелни като деца. Сбогувах се с тях и станах да си тръгвам. Мъжът и сестрите му настояха да остана. Започнаха да ме уверяват колко щял да се зарадва баща им, ако отида с тях на закуска. Не ми се искаше да се срещам с баща им и въпреки това бях любопитен. Казах им, че самият аз чакам един човек. При тия думи жените се закискаха, а после избухнаха в невъздържан смях. Мъжът също се самозабрави и буйно се разсмя. Почувствах се като глупак. Прищя ми се да се махна оттам. В този миг се появи дон Хуан и аз осъзнах маневрата им. Не ми се струваше особено забавна.
Всички станахме. Те още се смееха — докато дон Хуан ми обясняваше, че тия жени са източни, че Кармела е прикривач, а Хермелинда — сънувач, и че Висенте е воинът учен и най-старият му другар.
Точно си тръгвахме от площада, когато към нас се присъедини друг мъж — висок и мургав индианец, навярно към четирийсетте. Носеше дънки „Левис“ и каубойска шапка. Изглеждаше страшно силен и навъсен. Дон Хуан ми го представи като Хуан Тума, куриерът на Висенте и помощник по проучванията.
Запътихме се към някакъв ресторант на няколко пресечки по-нататък. Жените ме поставиха помежду си. Кармела каза, че се надява да не се обиждам от шегите им и че трябвало да избират или да ми се представят, или да се пошегуват с мен. Онова, което наклонило везните към шегата, било изключително снобското ми поведение, като съм им обърнал гръб и съм понечил да се преместя на друга скамейка. Хермелинда добави, че човек трябва да е пределно смирен и да не се чуди къде да се крие, дори да има защо; че човек трябва да се защищава, а не да се предпазва. Като съм ги загърбил, аз съм се предпазвал, а не съм се защищавал.