— Лекси казва, че си добър ловец — опита се да смени посоката, питайки се защо изведнъж му се струва толкова горещо в стаята. — Аз никога не съм ловувал, разбира се. В Куинс единственият дивеч са плъховете. — Засмя се, но Джед не се засмя. Джеръми усети как тишината го изнервя. — Искам да кажа, по улиците не припкат сърнички. А и да припкаха, сигурно не бих стрелял по тях. Така де, след като гледах „Бамби“ и прочее…
Втренчен в ножа на Джед, Джеръми осъзна, че започва да бръщолеви небивалици, но не успя да спре.
— Това си е мой проблем, разбира се. Не съм против лова… Правата на човека, Втората поправка1 — одобрявам ги горещо. Така де, ловуването е американска традиция. Прицелваш се и „бум“! Сърничката се прекатурва и размахва крака във въздуха.
Джед прехвърли ножа в другата си ръка, а Джеръми преглътна. Единственото му желание бе са си плюе на петите.
— Е, наминах само да кажа „здрасти“. Успех с… ммм… каквото там правиш. Очаквам с нетърпение да го видя. Някакви съобщения? — Пристъпи от крак на крак. — Не? Добре тогава. Беше ми приятно да си побъбрим.
Джеръми седна зад бюрото в стаята си и се взря в празния екран, опитвайки се да забрави случката с Джед. Отчаяно му се прииска да го осени идея и да започне да пише, но постепенно стигна до извода, че кладенецът е пресъхнал.
Знаеше, че рано или късно това сполита всички писатели. Нямаше магически цяр просто защото всички писатели подхождат към изкуството си по различен начин. Някои пишат сутрин, други следобед, трети — късно нощем. Някои творят на фона на музика, други се нуждаят от абсолютна тишина. Беше чувал как един писател работел гол-голеничък — заключвал се в стаята си и нареждал на асистента си да не му дава дрехите, докато не пъхне пет изписани страници под вратата. Знаеше, че някои гледат един и същи филм отново и отново или пият и пушат до припадък. Джеръми не беше толкова ексцентричен; пишеше когато и където и да е, така че нямаше как да внесе някаква дребна промяна и всичко да си дойде на мястото.
Още не беше се паникьосал, но започваше да се тревожи. От два месеца не бе написал нито ред, но тъй като подготвяха броевете на списанието шест седмици предварително, готовите материали щяха да му стигнат до юли. Тоест все още разполагаше с известно време, преди да си навлече сериозни неприятности със „Сайънтифик Америкън“. За да се прехранва обаче, разчиташе предимно на статиите от свободната практика, а понеже покупката на колата и къщата, а после и чековете за проточилия се ремонт буквално пресушаваха банковите му сметки, не беше сигурен, че може да си позволи дори този антракт. Парите му се топяха като мартенски сняг.
Опасяваше се, че наистина е блокирал. Не беше чак толкова зает, както се оправдаваше пред Алвин и Дорис. Житейските промени също не бяха причината. Все пак успяваше да пише след развода с Мария. В действителност изпитваше необходимост да пише, за да се отвлича. Тогава писането му помагаше да избяга. Но сега? Ако не съумее да преодолее срива?
Щеше да си изгуби работата и да остане без доходи. Как щеше да издържа Лекси и дъщеря си? Щеше да стане „господин Мама“, докато Лекси работи, за да изхранва семейството? Черните мисли го потискаха.
Погледът му спря върху дневника на Дорис. Да приеме ли предложението й? Може би дневникът ще запали отново искрата — свръхестествени елементи, интересна, оригинална тематика. Ако, разбира се, написаното беше вярно. Наистина ли можеше да предсказва пола на бебетата?
Не, реши отново. Нямаше как да е вярно. Дори да е най-великото съвпадение в историята, не можеше да е истина. Невъзможно е да определиш пола на бебето, поставяйки длан върху корема на жената.
Защо тогава той самият така охотно приемаше, че бебето му ще е момиче? Защо и той, и Лекси бяха сигурни? Когато си представяше как го прегръща, то винаги бе увито в розово одеялце. Опита се да си го обясни и стигна до заключението, че всъщност не е чак толкова уверен. Лекси беше сигурна, не той. Той просто приемаше нейното мнение. А фактът, че тя винаги говори за момиченце, засилваше въздействието.
Вместо да размишлява за пола на бебето или да се мъчи да пише, Джеръми реши да изчете любимите си новинарски сайтове в интернет с надеждата нещо да му хрумне. Бавната връзка почти го хипнотизираше, но не се отказа. Посети пет сайта за НЛО, официалния уебсайт за обитавани от духове къщи и сайта на Джеймс Ранди, който също като него се бе посветил на изобличаване на фалшификации и измами. От години Ранди предлагаше възнаграждение от един милион долара на всеки екстрасенс, който се съгласи да докаже способностите си под строг научен контрол. До ден-днешен нито един — включително най-известните, появяващи се редовно по телевизията и публикуващи книги — не бе приел предизвикателството. Веднъж Джеръми отправи подобно предложение в рубриката си (в по-скромни мащаби, разбира се) и резултатът беше същият. Хората, наричащи се екстрасенси, бяха експерти в областта на авторекламата, а не на паранормалното. Джеръми си спомни как написа статия за Тимъти Клосън, „Говорещия с духове“ — последната история, която бе разнищил, преди да дойде в Бун Крийк да търси призраци и да намери Лекси.
1
Втората поправка към Конституцията на САЩ гарантира правото да се притежава оръжие. — Б.ред.