Въпреки това успя временно да забрави наболелите проблеми. По някакъв странен начин разстоянието придаваше комичност на несгодите в Бун Крийк; докато разказваше на братята си за ремонта и им описваше работниците, те се превиваха от смях и Джеръми им пригласяше. Избухнаха в гръмогласен смях, когато разбраха как Лекси го е накарала да отседне в „Грийнлийв“, и го помолиха да снима стаята, за да видят и те препарираните животни. Поискаха и снимка на Джед, чийто образ постепенно придобиваше митологични измерения. Настояха — също като Алвин — да ги уведоми, когато отиде на лов, за да чуят цялата история от игла до конец.
След известно време, заразили се от духа на вечерта, братята му се вторачиха в телевизора. Джеръми се задоволи да наблюдава от разстояние. След малко Алвин застана до него.
— Хубава риза — отбеляза.
— Знам — отвърна Джеръми. — Вече ми го каза два пъти.
— И ще продължавам да ти го казвам. Подарък е от Лекси, разбрах, но с нея приличаш на турист.
— Е, и?
— Е, и? Ще излизаме след малко. Ще превземем града! Ще празнуваме цяла нощ в чест на последните ти ергенски нощи, а ти ще си облечен, все едно цял ден си доил крави. Не е в твой стил.
— Това е новият ми стил.
Алвин се засмя.
— Нали ти самият се оплакваше от ризата?
— Влезе ми под кожата.
— Определено влезе и под кожата на приятелите ми.
Джеръми вдигна бирата и отпи глътка. Надигаше я цял час и вече се беше стоплила.
— Това не ме притеснява. Половината са с тениски от концерти, а другата половина са с кожени сака. Ще изглеждам като черна овца с каквото и да съм облечен.
— Имаш право — ухили се Алвин, — но забележи с каква енергия зареждат партито ти. Не мога да си представя да прекарам цяла нощ само с Нейт.
Джеръми погледна агента си в отсрещния край на стаята. Нейт носеше костюм от три части, челото му светеше от пот, а върху брадичката му беше покапал сос от пицата. Изглеждаше по-неуместно дори от него самия. Нейт забеляза, че го гледа, и му помаха с парчето пица.
— Което ми напомня… да ти благодаря, че покани приятелите си на ергенското ми парти.
— Че кого да поканя? Обадих се на момчетата от „Сайънтифик Америкън“, но не проявиха интерес. Всички други, за които се сетих, бяха жени. Ако не броим братята ти и Нейт, разбира се. Едва сега осъзнах, че си живял като отшелник тук. А и това е само подгряващо парти, за да се настроим за вечерта.
— Страхувам се да попитам какво още се предвижда.
— Не бой се. Изненада е.
Гостите нададоха възторжен рев. Тук-там се разля бира, докато повторението показваше как Айвърсън вкарва кош за три точки.
— Говори ли с Нейт?
— Да. Защо?
— Защото не искам да провали вечерта, дрънкайки за писане. Знам, че е болезнена тема, но се налага да я забравиш, щом яхнем лимузината.
— Няма страшно — излъга Джеръми.
— Да бе! Затова подпираш стената, вместо да гледаш мача.
— Събирам сили.
— По-скоро изглежда, че пестиш сили. Ако не те познавах, щях да се усъмня, че това ти е първата бира.
— Е, и?
— Е, и? Това е ергенското ти парти! Позволено ти е да го удариш през просото. Да ти донеса ли нова бира?
— Няма нужда — настоя Джеръми. — И така се забавлявам.
Алвин го изгледа изпитателно.
— Променил си се.
Да, помисли си Джеръми, променил съм се. Но не каза нищо.
Алвин поклати глава.
— Знам, че ще се жениш, но…
Джеръми го погледна втренчено.
— Но какво?
— Това — отговори Алвин. — Всичко. Начинът, по който си облечен. Начинът, по който се държиш. Все едно си друг човек.
Джеръми сви рамене.
— Може би съм пораснал.
Отлепяйки етикета на бирата си, Алвин отговори:
— Да… Може би.
Щом мачът свърши, приятелите на Алвин се нахвърлиха върху храната, решени да не оставят нито хапка от пицата, докато най-сетне Алвин ги отпрати от апартамента. Когато си тръгнаха, той, Нейт, Джеръми и братята му се качиха в лимузината, очакваща ги пред блока. В колата имаше нова касетка с охладена бира и дори Нейт се развесели. Понеже не носеше на алкохол, той се олюляваше след трите изпити бири, а клепачите му натежаваха.