Джеръми подгизна от пот за няколко минути, но Лекси, вече навлязла в седмия месец, се чувстваше още по-зле. Още не беше натежала, но бременността определено й личеше и по-възрастните жени от града, разбрали новината едва сега, не криеха изненадата си. След задължителното повдигане на вежди обаче повечето откликваха с искрено вълнение.
Лекси смело се преструваше на по-бодра, отколкото се чувстваше. Настоя да останат колкото пожелае Джеръми. Забелязал зачервеното й лице обаче, той поклати глава, увери я, че е видял достатъчно, и й предложи да прекарат почивните дни далеч от шумотевицата. Събраха си багажа и заминаха за бунгалото в Бъкстън. И там беше горещо, но океанският бриз предлагаше освежителна прохлада. Когато се върнаха в Бун Крийк, научиха, че Родни и Рейчъл са се сгодили. Двамата бяха успели някак си да преодолеят проблемите и след два дни Рейчъл покани Лекси да й кумува на сватбата.
Дори къщата беше почти готова — основният ремонт бе приключил и кухнята и баните изглеждаха като нови. Оставаше само довършителните работи да превърнат мястото от строителна площадка в дом. В края на месеца щяха да се нанесат — отлично стечение на обстоятелствата, понеже получиха предложение за покупка от семейство пенсионери от Вирджиния, които искаха възможно най-бързо да заживеят в бунгалото на Лекси.
Ако не броим липсата на творческо вдъхновение, Джеръми се чувстваше добре. Понякога си спомняше изпитанията, които преживяха с нея преди сватбата, но осъзнаваше, че те са ги сплотили. Погледнеше ли Лекси, си даваше сметка, че никога не е изпитвал по-дълбока привързаност. Не подозираше обаче, нямаше как да предвиди, че най-трудните дни предстоят.
16
— Още не сме избрали име за бебето — отбеляза веднъж Лекси.
Беше ранно утро през втората седмица на август; тя и Джеръми седяха на верандата в новата си къща. Още не се бяха пренесли, но работниците имаха почивен ден и двамата съзерцаваха реката. Безветрието превръщаше водата в неподвижно гладко огледало. Отразени в него, кипарисовите дървета на другия бряг изглеждаха така, сякаш растат наопаки.
— Реших да предоставя тази чест на теб — каза Джеръми.
Вееше си със „Спортс Илюстрейтид“. Мислеше да го чете, но осъзна, че вестникът има по-добро приложение в горещата лятна вечер.
— Не може така. Бебето е на двамата. Искам да чуя мнението ти.
— Казах ти какво мисля — напомни й Джеръми. — Но на теб не ти хареса.
— Няма да нарека дъщеря си Мисти.
— Мисти Марш? Невъзможно е да не ти харесва!
Предишната седмица предложи името на шега. Негодуванието на Лекси обаче го предизвика да продължава да я дразни.
— Но не ми харесва! Никак даже!
Макар и само по шорти и широка тениска, тя беше почервеняла от жегата. Понеже краката й бяха започнали да се подуват, Джеръми придърпа стара кофа, за да ги вдигне върху нея.
— Не го намираш за мелодично и изразително?
— Не повече от другите комбинации с фамилията ти — Смели Марш или Крийпи Марш например.
— Тези ги пазех за братята й.
Лекси се засмя.
— Сигурна съм, че ще ти бъдат благодарни до гроб. Сериозно обаче, имаше ли идеи за име?
— Не. Ти избери.
— Но аз не мога да реша!
— Знаеш ли защо? Купи си всички сборници с имена и огромният избор те обърква.
— Искам името да й отива.
— Няма начин. Каквото и да избереш, няма да й пасне веднага. Никое бебе не изглежда като Синди или Дженифър. Всички приличат на Елмър Фъд2.
— Не е вярно. Бебетата са сладки.
— Но са еднакви.
— Не са! Предупреждавам те, че ще се разочаровам много, ако не познаеш дъщеря ни сред другите новородени.
— Не бой се. Слагат им табелки с имената.
— Ха, ха! Твоята задача е да я различиш без чужда помощ!
— Ще я позная, разбира се. Тя ще е най-красивото бебе в историята на Северна Каролина. Фотографи от цял свят ще я снимат и ще се дивят, че е взела моите уши.
Лекси се засмя отново.