Свалихме мокрите му дрехи и се опитахме да го подсушим и сгреем с одеялото ми. След известно време започна да прилича все повече на човек и все по-малко на мъртва риба. Но все още не бе отворил очи.
На какво само приличаше с всичките драскотини, разрези, рани и белези! Сякаш нещо огромно бе забило зъби или нокти в него.
— Казаха, че змията го е хванала — рекох на Сезуан. — Какво означава това? Каква змия?
— Казах ти, че в езерото има чудовища.
— Тоест… Змия?
Той кимна.
— Аз самият не съм я виждал. Но много други хора са. Затова тукашните никога не плават и не ловят риба в езерото. С изключение на лодката на графа. Хората му винаги успяват да я залъжат по един или друг начин. Но дори и те излизат само нощем, когато е най-заспала.
— Но… мислиш ли, че… Казаха, че го е изплюла!
Погледнах раздраните ръкави на Нико. Как изяждат морските чудовища плячката си? Дали просто я гълтат или… я и дъвчат?
В този миг Нико най-накрая отвори очи. Погледът му се мяташе диво във всички посоки, сякаш не можеше да осъзнае къде се намира, което бе разбираемо — все пак последното, което си спомняше, бе езерна вода. Или още по-зле — стомаха на змията. Настръхнах при мисълта за това.
— Нико — рекох.
Той се обърна към мен и за първи път ме погледна в очите. Остана така втренчен в мен доста дълго. Сетне попита:
— Жива ли си?
Как се уплаших само. Такива въпроси задаваха само хора, за които не беше сигурно, че са с всичкия си. Дали студената вода можеше да е увредила мозъка му?
— Да — прошепнах. — И ти също. Но за малко да се удавиш.
Реших, че е най-добре да не споменавам змията точно сега.
След това Нико забеляза Сезуан. Отне му само миг да осъзнае кой е, макар и никога да не го бе виждал преди.
— Черният магьосник.
Каза го, сякаш бе мръсна дума, проклятие. Виждах как мислите препускаха в главата му, опитваше се да разбере какво правех тук сама със Сезуан.
Сезуан нищо не каза. Просто леко кимна, сякаш Нико го бе поздравил учтиво.
— Сезуан ми обеща да ми помогне да освободя теб и Давин — обясних му бързо.
Всичко бе толкова объркано. След смъртта на Сянката бях решила да мразя Сезуан, но точно в този момент усетих, че трябва да го защитя пред Нико.
— Къде е Давин? — попита Сезуан.
Върху лицето на Нико се появи измъчено изражение.
— Не знам къде е — рече той. — Но знам как се държеше. Мисля, че трябва да побързате да го измъкнете оттам.
След това погледът му стана някак странен и замислен и аз отново се зачудих дали главата му не бе пострадала.
— Него — продължи той — и всички останали.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
— Децата. И пленниците. И всички други, уплашените и изтормозените, докато в проклетата крепост не остане нито един човек.
Имах чувството, че думите му останаха да кънтят във въздуха ужасно дълго. Защото това бе невъзможно. Трябваше да разбира, че бе невъзможно. Защо ни го казваше и то по този заповеднически начин, когато знаеше, че нямаше как да стане?
— Нико — рекох му тихо и ужасено. — Дойдох, за да спася само брат ми. И теб.
— Да — отвърна ми той. — Това е много смела постъпка, Дина, но не е достатъчна. Просто не е достатъчна.
Сезуан се опита да вразуми Нико. Караха се повече от час, докато накрая Нико отново започна да се замайва и не можеше да говори повече. Но дори и тогава не отстъпи от безумното си искане. Седях там, слушах ги и се чувствах ужасно. Исках да се разберат. Исках да освободим Давин и да се приберем вкъщи. Дори това бе достатъчно трудно. Но поне бе възможно.
Не разбирах какво се бе случило с Нико. Как така бе натрупал толкова омраза към учителите? Той, който преди време не намери сили дори Дракан да убие, когато имаше тази възможност.
— Какво толкова правят те? — попитах накрая.
— Унищожават душите на хората — рече ми той. — Унищожават душите на децата.
Нико явно смяташе последното за най-ужасно.
— Да, но… как? — не можех да го проумея.
Тогава Нико ни разказа за Двора за наказания. За ключовете на мъдростта и за Залата на шепота.