— Унищожават те отвътре — рече той тихо, — докато не ти остане нито повече воля, нито повече надежда. Някои от децата, а мисля, че и някои от пленниците… Ако отключиш вратата и им кажеш: „Свободни сте, можете да си вървите“… те ще останат където са. Защото не им достига смелост за другото. Защото не могат да си представят друго.
— Нико, ами как тогава мислиш да ги измъкнем? След като те самите не искат да си помогнат. Ами ако извикат най-близкия пазач като ни видят, защото не смеят да сторят друго?
— Не знам — рече той. — Все още. Но всичко ще се нареди. Ще измисля нещо.
— И колко време ще бъде необходимо на младия господар да изкове план? — попита Сезуан сърдито. — Споменавам го само, защото престоят в „Черния дракон“ не е безплатен. А не е и безопасен. Единствената причина, поради която стражарите още не са тук, сме аз и черните ми умения.
Последните му думи бяха изречени с особено сърдит тон, защото Нико бе показал открито какво мисли за Сезуан и змийската му дарба.
— Стига си ме наричал така — рече му Нико.
— Как?
— Младия господар. Аз не съм никакъв господар и не искам да бъда.
— Но внезапно ти се прииска да се правиш на герой и спасител.
Отново щяха да започнат да се карат. Сигурна бях. Но не можех да ги слушам повече.
— Имаме ли пари за малко хляб? — попитах. — Ще ида да взема.
Сезуан ме погледна и изражението на лицето му се смекчи.
— Да, сигурно си гладна — рече той и извади няколко монети от кесията си. — Ето. Виж какво ще ни даде ужасният кръчмар за тях.
Спуснах се по стълбите към кръчмата. Сега бе претъпкана и никой не ми обръщаше внимание. Всъщност всички бяха втренчили поглед в един мъж, който седеше на маса съвсем в дъното на помещението. Не го ли познавах отнякъде? Изглежда разказваше истории.
— След това се разразила ужасна буря. Вятърът виел, свистял и разпенвал водата…
Опитах се да привлека вниманието на кръчмаря, но това се оказа още по-трудна задача, отколкото през деня. Ако изобщо бе възможно. Дори и той беше изцяло погълнат от историята на мъжа.
— В търбуха на змията било съвсем тъмно, така че той си напалил голям огън…
Търбуха на змията? Втренчих се в мъжа. Познах го обаче, едва когато видях сандъка с инструменти на масата. Бе дърводелецът. Същият, който забеляза следите по глезените на Нико.
— … и тя започнала да кашля и кашляла, докато не го изплюла през огромната си паст. Той имал рани, но те не били достатъчно много, че да му попречат да се изправи и да продължи по пътя си. След седем дни в търбуха на змията!
Изведнъж осъзнах, че разказваше историята на Нико. Поне отчасти. Бе доста пресилена. И лъжовна. Но историята само печелеше от това, а хората обичаха хубавите приказки. Във всеки случай потупаха дърводелеца по гърба и му купиха още една бира. Дори сърдитият кръчмар явно се бе развеселил и ми даде не само хляб, но и сирене и наденички за трите ми марки.
Когато се качих горе, Нико и Сезуан продължаваха да се карат. Прекъснах ги.
— Нико — рекох аз. — Ти беше ли в търбуха на Змията? Изплю ли те тя?
— Кой ти каза това? — попита той учудено. — Ако ме беше изяла, нямаше да седя сега тук.
— Да, но всички тези рани… сякаш нещо те е хапало. Нещо много голямо.
— Те са от скалите, Дина. Повечето скали са остри като резци.
Обзе ме странно разочарование. И аз обичах хубавите истории. Особено тези, които свършваха добре. А ако наистина бе успял да се измъкне от търбуха на змията, сигурно щеше да може да извърши и други невъзможни чудеса. Като например това, което си бе навил на пръста — да освободи всички от крепостта Сагис, докато там не остане нито един пленник, нито едно дете и нито една разбита душа.
Но всичко бе само лъжи и измислици. Змията не бе изплюла Нико. А приказката явно нямаше да има щастлив край.
И нищо не можеше да се направи.
Бе безнадеждно.
„Унищожават те отвътре — бе казал Нико, — докато не ти остане нито повече воля, нито повече надежда.“
Нямаше никаква приказка.
Изведнъж чух нещо в съзнанието си, няколко тона. Началото на мелодия на флейта.
— Заеми ми флейтата — помолих Сезуан.
Думите му секнаха насред една хаплива забележка към Нико и ме погледна учудено. Но не попита нищо, не се поинтересува защо. Просто свали флейтата от колана си и ми я подаде.