— Сииииилке!
Пътеката бе влажна и кална, така че единият ми крак се подхлъзна и аз се пързулнах надолу последните няколко метра и за малко да изпусна кофата. Хванах се за дънера на една бреза със свободната си ръка и се изправих. Гъстата сива мъгла се стелеше над потока и големите, покрити със зелен мъх камъни. Тук, долу, тя се плъзгаше като носен от вятъра воал, а в диплите му сякаш танцуваха безброй малки елфи. Точно в мига, в който си помислих това за елфите, долових странна дрезгава музика, като пресипнала от росата флейта. Застинах. Обля ме студена пот. Музика? Кой ли бе излязъл да свири на флейта в мъглата? А и що за флейта би издавала такава чудата мелодия?
— Ехо-о-о — извиках аз. — Има ли някой там?
Не последва отговор, а музиката заглъхна. Може би изобщо не бе звучала? Може би бях чула шумоленето на водата. Всеки знае, че мъглата изопачава звуците.
В този миг съзрях нещо, което ме накара да забравя напълно за мелодии и флейти, ако изобщо ги бе имало. Защото в калта на отсрещния бряг съзрях следи от копита. Копита, големи колкото тези на Силке.
Пресякох потока — Давин беше наредил няколко камъка, по които можеше да се мине, за да не си намокри човек краката — и се покатерих на брега. Тук имаше малка горичка от лиственица и бреза. Аз се вгледах между дънерите с надеждата да открия едно тъмносиво тяло, но там нямаше нищо. Само следите, които можех ясно да видя в калната мека земя под дърветата. Поне знаех, че е минала оттук.
Чу се шумолене и пляскане на криле и върху главата ми се изсипа дъжд от тежки водни капки. Цялата подскочих. Оказа се просто горски гълъб, който кацна тежко на един малко по-отдалечен клон.
— Сиииилке! — извиках аз отново. Гласът ми прозвуча някак странно самотен, макар да знаех, че съм съвсем близо до нашата къща. Но мъглата се стелеше на плътни сиви пластове дори и тук, между дърветата, та на човек му се струваше, че върви през облак, а когато не можеш да видиш по-надалеч от следващия дънер, хич не е трудно да се почувстваш сам-самичък в целия свят.
Само да можеше тази мъгла да изчезне. Но тя, разбира се, не го направи. Изведнъж съзрях нещо — нещо сиво. Нещо тъмносиво? Силке! Точно там, наполовина скрита от дърветата. Изгарях от желание да се затичам към нея, но така само щях да я изплаша. Вместо това разклатих кофата с овеса, и докато вървях спокойно към нея, я извиках отново, този път по-тихо.
Но когато стигнах до мястото, нея я нямаше. Къде ли беше сега? Не бях чула тропот на копита, а и вече не можех да я видя. А и къде бяха следите? Не си личеше оттук да бе минавал кон. Не, явно не я бях съзряла тук, а малко по-напред.
Аз продължих напред, виках я и тръсках кофата с овеса, защото бях сигурна, че тя бе стояла някъде наблизо. Може би трябваше да се върна назад и да се опитам отново да открия следите? Но забавното беше, че щом се обърнах, открих, че всяко дърво бе съвсем като останалите. Откъде точно бях минала? Ами ако не можех да намеря пътя към вкъщи? Салан знаеше куп истории за деца, които се бяха загубили в Хьойландет и бяха изядени от вълци или мечки, или пък бяха отвлечени от подземните същества, и никой не ги бе видял повече.
„Само се успокой“, рекох си аз. Няма причина да се паникьосваш. Само трябва да се върнеш обратно до потока и да го следваш, докато стигнеш до мястото за пране. След това става лесно.
Ами Силке? Аз я бях видяла.
Няколко минути постоях така, съвсем объркана, и не знаех дали трябваше да продължа да търся или бе по-добре да се върна обратно. Толкова много исках да е с мен сега. Бях убедена, че тя се луташе из мъглата, уплашена и самотна, и копнееше да се прибере. Ами ако имаше вълци? Те рядко се приближаваха до хорските къщи, но може би мъглата ги правеше по-дръзки?
Защо ли ми трябваше да си мисля за вълци. Изведнъж ми се стори, че ги чувам да вият, все още бяха далеч, разбира се, но бързо щяха да се приближат. Горката Силке! „Няма да позволя да станеш храна за вълците — обещах й аз. — Ще те намеря.“
Гората се разреди. Дърветата бяха все по-нарядко и накрая остана само трева, камъни, пирей и мъгла. И никаква Силке.
Бях принудена да се върна.
„Прощавай, Силке! — помислих си аз, — но така не става. Накрая и аз ще се загубя.“ Стана ми много мъчно, само като си помислих за моето бедно малко конче, което се луташе някъде наоколо и вероятно не можеше да намери пътя към вкъщи, а гърлото ми се стягаше само при мисълта за вълците, но нямаше какво друго да направя. Обърнах се и се запътих към гората.