— В началото гарванът се опитал да се овъргаля в прах — разказваше Давин, — но тя не можела да полепне по гладките черни пера. След това той отлетял до калната локва на свинята и се намазал с кал, но крилата му толкова натежали, че не могъл да излети, така че прасето едва не го смазало, като се обърнало на другата страна. Останалите гарвани му се смеели, и Мели също, но птицата била твърдо решена да стане също толкова бяла като изисканите дами. Накрая успяла да се промъкне в мелницата през един прозорец и се гмурнала в най-големия чувал брашно, който открила. А когато си тръгнала от мелницата, била толкова бяла, колкото си мечтаела. „Вижте ме — рекла тя на останалите гарвани. — Каква окраска само! Какъв изискан цвят! Погледнете само как се различава от вашето глупаво черно“. След това гарванът навирил човка и полетял направо към стената на мелницата. Чуло се „туп“, после „пляс“ и гарванът паднал в мелничарския вир. Той пляскал отчаяно с крила и едва успял да се спаси преди старата щука да го улови! А когато излязъл на брега, бил отново толкова черен, колкото и преди.
— … и такъв си и останал — завърши Давин.
Аз малко се поуспокоих. Дойдох на себе си. В главата ми все още се въртяха куп въпроси, но поне бодящото чувство в тялото ми бе изчезнало.
— Още една — настояваше Мели. — Давин, разкажи още една. Тази за трите катерички!
Давин погледна въпросително мама. Тя кимна. И така той започна да разказва приказката за трите катерички.
Беше както по време на буря, когато всички се скупчвахме около огнището, пийвахме чай, хапвахме хляб, пеехме и си разказвахме истории, докато времето се успокоеше. Но навън все още бе ден, а не нощ. И имаше просто мъгла, а не буря. Изведнъж Пес започна да лае яростно.
Давин замлъкна насред историята.
— Продължавай, Давин — рече му мама.
— Ами Пес… Трябва да проверим!
— Не. Продължавай.
Давин понечи да възрази, дори отвори уста, но си премълча. Мама стисна толкова здраво своята чаена чаша, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Долната устна на Мели отново затрепери. Бел се освободи от хватката на Роза и се втурна към вратата. Спря се пред нея, оголи зъби и залая тихо и зловещо. Въпреки това Давин заразказва отново историята за катеричките, макар и малко неуверено, но не успя да стигне далеч. Пес лаеше все по-яростно и по-яростно, след което се чу диво ръмжене, сякаш се биеше с нещо. Изведнъж спря да лае. Той виеше. Скимтеше като кутре.
— Сега вече излизам навън! — заяви Давин и се изправи рязко.
Мама го хвана за ръката.
— Не, Давин — рече тя. — Нищо не можеш да направиш. Само ще влошиш нещата.
— Какво да влоша? Мамо, какво става?
Изведнъж навън настана тишина. Сякаш целият свят затаи дъх. Мама изрече много бързо и тихо няколко думи, които аз не разбрах. Мисля, че бяха на някакъв чужд език.
Прозвуча като молитва. След това тя бавно остави чашата на масата и притисна пръсти до слепоочията си, както правеше понякога, когато я болеше главата.
Нещо се бе случило. Всички го знаехме. Бел нададе кратък вой и започна да драска по вратата с едната лапа. По пода пред залостените прозорци пробягаха лъчи. Слънчеви лъчи.
— Мъглата се вдигна — рече Давин. — Може ли сега да изляза навън?
— Да — отвърна му мама. — Сега вече може.
Пес лежеше край купчината дърва край кошарата. Едната му страна бе почерняла от кръв, както и шията, носът и муцуната. Той все още дишаше, когато го намерихме. Но преди мама да успее да се опита да излекува раните му, той въздъхна хрипливо и умря.
Черният магьосник
Аз плачех ли, плачех. Пес. Той бе живял у нас, откакто се помнех. Във всеки случай, още откакто бях съвсем малка. Той ни пазеше, когато мама я нямаше. Пес беше единственото животно, което ни бе останало от Биркене, единственото животно, което хората на Дракан не бяха прогонили или заклали. Аз много добре знаех, че той е вече стар и че щеше да си отиде един ден. Но сега ситуацията бе различна. Той не бе просто мъртъв. Бяха го убили.
Мама седеше смъртно бледа на земята, положила главата на Пес в скута си, и го милваше непрестанно, макар че той вече не можеше да го усети.
— Защо трябваше именно той да пази? — развиках й се аз. — Защо не можеше да остане вътре вкъщи заедно с нас?
Тя не ми отговори.
— Давин, доведи Салан — промълви тя. — Вземи Фалк и го пришпори колкото се може по-бързо.