Всичко обаче си имаше граници! Аз да стоя на чина и да слушам внимателно Нико, който обяснява как се пише „Аз не искам ръцете ми да са мръсни“. И дума да не става. Никога. Само през трупа ми.
Странни погледи
Беше ден за училище. Нико и момичета тръгнаха още рано сутринта, така че ние с мама сами трябваше да напоим конете, да нахраним кокошките, да оплевим фасула, да съберем дърва и още сума ти неща, които трябваше да се свършат, докато негова високомерност беше зает да си играе на учител със селските деца. Най-накрая дойде време да ида и да проверя капаните си. В третия имаше един невнимателен воден плъх, който вече бе мъртъв. „Все още не сме толкова гладни“ — помислих си аз и се наведох, за да отворя капака. Към ръката ми се стрелна една жълто-черна съскаща глава и аз толкова се уплаших, че залитнах назад и паднах върху един мокър и бодлив боровинков храст. Беше водна змия. Зла и бърза, но безопасна. Добре че не беше нещо друго. Зъбите на водната змия може и да не бяха отровни, но въпреки това бяха достатъчно остри. Тя явно смяташе мъртвия воден плъх за своя плячка. Видях се принуден да отрежа горното въже и да дам на влечугото каквото искаше.
Капанът вече не ставаше за нищо. Отзад целият бях в кал, а едната ми ръка бе покрита с малки кървящи драскотини от боровинковия храст. На всичкото отгоре започна и да вали. Да, това беше един прекрасен ден.
Изведнъж видях Дина да върви под дъжда. Лицето й имаше странно изражение и не изглеждаше да се бе запътила към вкъщи.
— Дина — извиках аз. — Къде отиваш?
Тя спря и се огледа колебливо наоколо.
— Ти ли си, Давин?
— Да — отвърнах й аз. — Че кой друг да е.
Тя не каза нищо, просто стоеше там и ме гледаше втренчено, сякаш не беше сигурна, че това бях аз.
— Къде отиваш? — попитах аз отново.
— Вкъщи.
— Дина, вкъщи е натам. — Аз й посочих с ръка.
— Да — отвърна ми просто тя, сякаш не вървеше в точно противоположната посока.
— Защо се прибираш? Да не би учителят Нико да е приключил със занятията си за днес?
За миг тя заприлича повече на себе си.
— Защо непрекъснато се заяждаш с Нико? Обаче хлябът, който той носи вкъщи, ти се услажда.
— Да, но и той яде зайците, които хващам. Само дето не иска да си цапа ръцете с кръв.
— Какво общо имат зайците с това?
— Нищо — аз избърсах очите си от дъжда. — Свърши ли училището?
Дина съвсем се вцепени.
— Не — отвърна ми тя и отново тръгна.
— Дина, почакай. Случило ли се е нещо?
— Какво да се е случило? Само малко се нацапах.
Плачеше ли или това бяха дъждовни капки?
— Дина, какво има?
— Нищо, нали ти казвам. Просто ме боли коремът.
Тя тръгна. „Поне върви към хижата“, помислих си аз. И може би наистина само я болеше коремът. На всеки можеше да се случи. Но въпреки това реших да попитам Роза по-късно.
— Не знам — каза ми Роза. — Щяхме да се упражняваме да пишем букви на глинените плочки, които Ирена поръча за нас. Дина изпусна една, тя се счупи и после просто си тръгна.
— Добре, но да не би някой да й се скара. Нико или някой друг?
— Не, Нико никога не се кара.
— Да не би училището да не й харесва?
Мислех си, че това е точно за нея. Тя самата умееше да пише и чете много добре и за разлика от мен това й харесваше.
— Не, но… — Роза сякаш се замисли.
— Но?
Усетих, че имаше едно недоизказано „но“.
— Най-малките, Катрин и Бет, се страхуват малко от нея. Мисля, че могат да забележат, че не е свикнала да общува с други деца. И макар Дина да загуби дарбата си на Жрица на срама, все пак… все пак у нея има нещо необикновено.
Аз въздъхнах. „Обикновена“ бе дума, която човек в никакъв случай не можеше да използва за Дина. Но не можеше ли поне да се опита? Понякога й се ядосвах. Защо не можеше да бъде поне малко щастлива? Защо й трябваше непрекъснато да върви провесила нос и да се държи странно, та никой да не иска да общува с нея и да я опознае? Доколкото знаех, не това беше начинът да си намериш приятели.
Няколко дни по-късно се скарах с Роза, та пушек се вдигна. Всичко започна с нещо, което Ирена каза, когато отидох да й върна вилата.