Ханът се намираше съвсем до езерото, в източния край на града. Беше голям, много по-голям отколкото очаквахме. От двете страни на пътя се редяха бели варосани сгради с покриви от червени керемиди — едно малко градче в града. Над тежката порта висеше герб с две драконови глави.
Нико спря коня си и погледна притеснено драконовите глави.
— Какво е това? — попитах аз.
— Това е гербът на рода Драконис — отвърна ми той.
— Драконите?
Нико кимна.
— Това означава ли нещо?
Той направи гримаса.
— Не. Нищо. Но… ако някой попита, казвайте, че името ми е Николас, а не Никодемус.
Лесно се ориентирахме накъде трябва да вървим, защото пътят водеше към една отворена врата, над която висеше табела с изображение на протегната длан. Нико остана навън при конете, а аз влязох вътре с мама и момичетата, за да проверим дали има място за нас.
Стаята беше странна. Стените бяха покрити с картини от горе до долу. Дори вратите бяха облицовани с черни шисти. По средата на пода имаше писалище, а зад него седеше мъж, облечен в черно и сиво, а на гърдите му бяха избродирани същите две драконови глави.
— Добре дошли в благотворителното дружество „Драконис“ — рече той веднага щом ни видя, и се усмихна приятелски. — Какво мога да направя за вас?
Не беше леко да стоим там бедни и „нуждаещи се“, както казваха тук. Да стоим и да молим за нещо, без да можем да си платим.
— Чухме, че… човек може да получи подслон тук — каза мама.
— Да, разбира се — отвърна й мъжът. — Затова сме тук. За колко човека става въпрос?
— Шест.
— Шест… — той записа нещо на плочата, която държеше в ръцете си. — Пол и възраст?
Мама ни изброи по ред, като започна от Мели. Мъжът остави плочката, свали други три от стената и започна да пише по тях.
— Домашни животни?
— Три коня и едно куче.
Той повдигна едната си вежда. Явно бяхме по-заможни от повечето нуждаещи се.
— Трябва да ги приберете в конюшнята — рече мъжът и си записа още нещо.
След това звънна с едно малко звънче. Появиха се двама души — един възрастен мъж със сиви панталони и риза и младо момиче със сива пола и бяла престилка.
— Паулус, погрижи се животните да бъдат прибрани в конюшнята. Олина, ще покажеш ли на четирите дами къде ще живеят? Крило В, стая № 2 и № 5, те би трябвало да са свободни. А двамата господа може да ме последват.
Никой от нас не тръгна веднага.
— Бихме искали да живеем заедно — казах аз високо и твърдо. — Цялото семейство.
Мъжът вече почти бе излязъл през вратата.
— Съжалявам — рече той с приятелска усмивка. — Но не разполагаме с подобни съоръжения. Тук мъжете и жените живеят отделно.
Съо-какво? Не бях чувал тази дума преди.
— Какво означава това? — попитах аз Дина.
— Сигурно е свързано със спалното бельо — отвърна ми тя.
Мели се закашля.
— Ще ни се наложи — рече мама. — Поне няколко дни, докато си починем и съберем сили.
Тя и момичетата последваха Олина през вратата отляво. Аз излязох и доведох Нико.
— Оттук — каза мъжът с приятелската усмивка и ни посочи вратата отдясно, която явно водеше към мъжкото отделение.
Навсякъде бе много чисто и подредено. Между белосаните стени имаше наскоро направени площадки, покрити с чакъл, а дървеният таван на колонадата ухаеше на прясна смола. Възрастни мъже в сиви дрехи ходеха насам-натам, метяха или заглаждаха земята с гребла. Три малки момченца на не повече от шест-седем години седяха на колене в една от моравите и плевяха с голи ръце. Дори и те носеха сиви ризи и сиви панталони. Дали всички тук трябваше да бъдат облечени така?
— Стая № 8 — рече нашият водач и отвори една черна врата, която приличаше на всички останали черни врати, покрай които бяхме минали, независимо че на нея бяха изрисувани в бяло цифрата 8 и буквата Д. Той отвори капаците на прозорците, така че в стаята, в която щяхме да живеем, влезе повече слънчева светлина и ние успяхме да я разгледаме.
Не беше кой знае колко просторна. От двете страни на една тясна пътека, която минаваше през средата й, имаше дървени стойки, по три от всяка страна. Явно те служеха за легла. По двама мъже на всяка. Към всяка стойка имаше по една дървена ракла, закована за стената. Това бе единствената мебелировка, за друга нямаше и място. Въпреки това имаше поне няколко тънки сиви матрака, бели чаршафи и сиви одеяла.