— Столовата — рече Нико. — Означава просто столова.
Звучеше добре. А сивите дрехи бяха чисти и ми стояха почти по мярка. Панталоните можеха да се затегнат в кръста с връв, а ризата бе широка, но удобна. Въпреки това не ми харесваше особено. Сякаш ме превръщаше в друг човек.
Нико се огледа.
— Каква елегантност — каза той с леко намръщен глас. — Каква изискана кройка.
Никога не бях чувал благородници да си говорят за дрехи, но когато го правеха, сигурно разговорите им звучаха точно така. Не можех да се сдържа да не се разсмея на шегата му.
— Господарю — рекох аз и направих най-хубавия поклон, на който бях способен. — Ще ходим ли на банкета?
Нико се усмихна.
— Да — отвърна ми той. — Преди да съм заръфал хавлията.
В началото, след като влязохме в столовата или трапезарията, както я наричаха тук, не можех да видя мама и момичетата, защото и те, разбира се, бяха облечени в сиво, точно като всички останали, а жените на всичкото отгоре носеха и шалове на главите, та не можех да видя цвета на косите им. Тогава обаче чух Мели да кашля.
Сивите дрехи изобщо не й отиваха. Не че отиваха на някой друг от нас, но при Мели беше най-зле. Приличаше на малко безпомощно врабченце. Закръглеността й бе изчезнала, а сивият шал караше лицето й да изглежда още по-бледо. Прииска ми се да смъкна дрехите от нея, да я облека в нейната си нощница, да я сложа в леглото, да й дам сок от червени боровинки и да й разкажа приказка за лека нощ.
— Не трябва ли да лежи в леглото? — попитах аз мама.
— Не дават да се яде по стаите — отвърна ми тя. — Ще я приспя веднага, щом хапне малко.
Дина се бе втренчила изтощена и обезкуражена в празната метална чиния. Бузите на Роза за сметка на това бяха поруменели от гняв и ми беше ясно, че малко й оставаше да избухне.
— Какво има — попитах аз предпазливо.
— Затвориха Бел в клетка! Заедно със сума ти други кучета.
— Защо? Да не би да е ухапала някого?
— Разбира се, че не! — заяви Роза възмутено. — Казаха, че не можели да позволят наоколо да се разхождат безстопанствени кучета. Сякаш Бел е безстопанствена. Та тя през цялото време вървеше послушно до мен!
— Става дума само за няколко дни, Роза — опита се да я утеши мама.
— Ако някое от тези крастави псета ухапе Бел, ще се разправя с мен!
Усетих как някой ме докосна по рамото и се обърнах. Зад мен стоеше една от облечените в сиво жени.
— Не може да седите тук — рече тя нито остро, нито извинително, а съвсем апатично, сякаш светът бе устроен така и тя не можеше да направи нищо, за да го промени.
— Защо не? — попитах аз.
— Това не са вашите места.
— Какво искаш да кажеш?
Тя посочи пейката и аз видях, че върху седалките имаше изрисувани номера. Точно както на леглата.
— Това тук е 2-В-4 — рече тя. — Това е моето място.
Аз се наместих, така че да има място и за нея, но явно това не бе достатъчно.
— Трябва да се преместите на вашите места.
— Има ли някакво значение?
Тя поклати уморено глава.
— Никой няма да получи храна, преди всички да седнат по местата си.
Това дружество с всичките му числа и правила много бързо щеше да ми дойде до гуша, помислих си аз. Но забелязах, че Нико и аз бяхме единствените мъже в тази част на столовата, а гладните несъстоятелни хора около нас вече бяха започнали да ни хвърлят ядосани погледи.
— Ще се преместим — казах аз на Нико. — Дай да намерим 8-Д-10 и 8-Д-11.
Тръстиковата гора
След вечеря, която се състоеше от ечемичена каша, ни накараха да работим, или поне мен и Нико. Не знаех какво ставаше с момичетата. Трябваше да сечем тръстиката по бреговете на езерото и двамата получихме по един извит сърп. Двама пазачи с черни униформи и сиви панталони обикаляха наоколо и наглеждаха нас и останалите работници от дружеството.
— Не го губи — рекох аз на Нико. — Мисля, че много ще се ядосат, ако изчезне.
Нико въздъхна.
— Понякога ми се случва да използвам някакъв инструмент, без да го загубя — рече той.
Да, да. Само че не особено често, помислих си аз, но си премълчах. Нямаше смисъл да се караме.
Аз навих крачолите на панталоните си и си свалих ботушите. Платформата бе много тънка. Явно там трябваше да събираме отсечените стръкове тръстика. Работниците трябваше да си намокрят краката. И глезените. И коленете. И бедрата. Можеше спокойно да не си навивам крачолите. И без това подгизнаха. А дъното на езерото бе толкова гладко и тинесто, съвсем като живо. То донякъде си беше живо, защото там гъмжеше от змии и други подобни същества. Калта се процеждаше между пръстите на краката ми и аз се опитах да не мисля за пиявици, кърлежи и други кръвосмучещи насекоми.