Нико ме бутна леко по гърба.
— Ти можеш.
Аз се поколебах.
— Не съм сигурен колко добра идея е да се захванеш с каквото и да било тук.
А и това означаваше, че Нико щеше да работи сам в тръстиката. Тази мисъл не ми даваше мира.
— Каквото и да е, не може да е по-зле от това да сечеш тръстика. Кажи им сега! — той буквално ме избута напред, така че този, който попита, дребен мъж с плоча в ръка, ме забеляза.
— Номерът ти?
— 8-Д-10.
— И имаш опит като дърводелец?
— Да. Във всеки случай поне малко.
— Прекрасно. Отиди на улица „Сребърна“ при господин Аврелиус. Казаха, че искат да разширят портата за каруците.
Мъжът ми подаде плоска дървена плочка с двете драконови глави, които представляваха емблемата на Дружество „Драконис“. От едната страна имаше лека вдлъбнатина, пълна с восък.
— Дай на господина тази плочка. Ако остане доволен от работата ти, ще постави знака си във восъка, а ти ще ми я донесеш обратно.
Аз я разгледах в ръка. Къде ли се намираше улица „Сребърна“? Е, щях да се оправя с питане.
— Късмет — рече ми Нико. — Ще се видим довечера.
— Да, ще се видим.
Той повече от мен имаше нужда от късмет, помислих си аз, и се надявах само да преживее деня, без да си отреже палеца и да се сбие с надзирателя.
Докато вървях по улиците на Сагислок, забелязах мнозина, които носеха сивите дрехи на Дружеството, точно като мен. Те метяха конските изпражнения, разнасяха каси или чували или търкаха стълбите пред къщите. Веднъж даже видях една малка каручка, в която бяха впрегнати двама облечени в сиво мъже, сякаш бяха коне. В нея седеше гражданин в кадифени одежди, който вежливо поздравяваше останалите нагиздени граждани, които срещаше по пътя си. Мен изобщо не ме забеляза, като че ли бях призрак. И аз самият обаче не бях обърнал никакво внимание на облечените в сиво работници първия ден. Очите ми бяха слепи за всичко останало освен коприна, брокат и сребърни катарами.
— Извинете — обърнах се аз към една жена, която вървеше по улицата и водеше малко момченце за ръка. — Как да стигна до…?
Тя ме подмина, а когато детето се обърна и поиска да спре, тя го дръпна и му се скара, сякаш се бе опитало да цопне в калта.
Или бе много невъзпитана, или пък страшно бързаше. А може би и двете. Е, по улиците имаше и други хора. Като например двамата възрастни мъже, които стояха малко по-надалеч и си говореха. Аз спрях и вежливо изчаках да спрат да говорят, но те се преструваха, че не ме виждат. Бяха потънали в разговор за цената на конската сбруя в различните части на страната.
— Чувал съм, че ако човек успее да закара един фургон до Кампана, може да получи добра цена, дори по двадесет сребърника за метър… — рече единият от тях и размаха бастуна си със сребърна дръжка, за да потвърди думите си.
Другият кимна и затършува в кесията, която носеше на колана си.
— Извинете — казах аз, — но…
— Да, да, добре — рече този с кесията. — Ето ти един шилинг. А сега се махай. Не мислех, че и просите!
Той ми подхвърли един меден шилинг. Аз го хванах несъзнателно. После усетих как бузите ми пламнаха и бях сигурен, че лицето ми бе червено като на рак.
— Не ти искам шилинга — рекох аз ядосано и го хвърлих в краката му. Те спряха да говорят за цената на конската сбруя. Но макар да се отдалечих колкото се може по-бързо, все пак чух възмутените им коментари.
— Каква невиждана наглост — рече единият. — Явно един шилинг не е достатъчен!
— И само като си помисли човек, че на никого не му се налага да проси, откакто направиха Благотворителното дружество — рече му другият. — Винаги обаче ще се намери някой безсрамен хулиган.
Бях си научил урока и следващия път попитах един човек, който носеше същата сива риза като мен и той ми обясни как да намеря улица „Сребърна“ и къщата на господин Аврелиус.
Къщата бе каменна, с лъскава черна врата и чукче във формата на лъвска глава. Тя така блестеше, че ме бе страх да я докосна. Вече бях разбрал, че сивата ми риза ме причисляваше към най-ниското съсловие в града. Именно тук обаче ми бяха казали да дойда, затова вдигнах чукчето и потропах.
Отвори ми момиче от Дружеството.
— Какво искаш? — попита тя. — Господарят го няма, а и нищо не сме поръчвали.
Показах й дървената плочка.
— Тук съм заради някаква порта.