— А, това ли — рече момичето. — Мини отзад, ще те заведа в кухнята.
То залости вратата, като не ме остави да кажа каквото и да било друго. Заобиколих къщата, минах през една отворена врата и се озовах в двора.
— Слез долу — викна ми момичето.
Кухнята се намираше в мазето, но дори и тя имаше стъклени прозорци, през които струеше светлина.
— Изчакай, докато господарят се върне — рече момичето. — Той ще ти обясни какво трябва да направиш. Искаш ли чаша чай? И филия хляб? Остана малко от закуската на господарката.
— Да, благодаря — казах аз.
Това беше далеч по-добре от работата в тръстиката.
— Аз съм Инес — рече момичето. — А ти как се казваш?
— Давин.
— Нов си, нали? Не съм те виждала в Дружеството.
Кафявите й очи се взираха любопитно в мен.
— Пристигнахме завчера — отвърнах аз.
— А-а-а. Значи все още не си свикнал.
— Няма и да свикна — казах й аз и се изненадах колко много гняв се надигна в мен, когато си помислих за Дружеството. — Ще останем само няколко дни.
— Да, всички така казват. Аз ще ти кажа обаче, приятелю, че трудно можеш да се отървеш от тази риза.
— От колко време я носиш?
— Четири години.
— Четири години?
Не можех да си представя как някой може да се примири с това само за да му позволят да спи на ужасните дървени койки. Четири години?
Тя вдигна рамене.
— Нямаме голям избор. Показаха ли ти плочката с дълговете ти?
— Какво?
— Да, така си и мислех. Нищо в Дружеството не е безплатно, разбираш ли?
— Това вече го разбрах. Вече два дни работя в тръстиковата гора.
— Да, те внимателно го отбелязват от едната страна на чертата. От другата записват парите, които им дължиш за храната, квартирата, банята и дрехите. А тази сума е по-голяма. Не много. Само толкова, че да не можеш да я платиш.
— Да, но аз работих като вол… Напълнихме няколко платформи с гадната тръстика. Това би трябвало да струва повече от една койка и малко каша.
— Дружеството определя кое колко струва. Както работата ти, така и кашата.
— Те не споменаха нищо такова, когато дойдохме!
— Не, те не са глупави. В началото винаги приемат новодошлите много вежливо.
— Да, но… Да, но това е несправедливо.
— Добре дошъл в Сагислок — отвърна ми просто тя.
— Какво ще стане, ако човек просто замине?
— Тогава ще ви заклеймят за крадци — рече ми тя. — Ако ви хванат, ще ви пратят в крепостта Сагис.
— Какво е това място?
— Ама ти наистина си съвсем нов, а? — тя изглеждаше напълно озадачена от факта, че има някой, който не бе чувал за крепостта. — Това е…
Повече не успя да ми каже. Хлопна врата, а по стълбите затрополиха бързи стъпки. Чухме как малкото момиченце плачеше високо и възмутено доста преди да се втурне в кухнята.
— Той ме удари. Инес, удари ме!
Кадифени панделки в светлите къдрици, червена кадифена рокля с бяла дантелена яка и сребърни копчета по раменете. Да, това явно бе господарско дете.
— Не — рече Инес успокоително. — Може ли да видя?
Момичето показа едната си ръка. На дланта й се виждаше червена ивица.
— Удари ме с линията. Мразя го!
По пламналите й от възмущение бузи се стичаха сълзи. По стълбите достолепно слезе мъж с посребряла коса и черно палто.
— Желае ли младата госпожица незабавно да се върне в класната стая? — рече той. — Тя дори не се е захванала с преписването.
— Не, не искам — извика младата госпожица. — Ти си един стар глупав мъж и миришеш лошо. Мразя те!
Наистина от него се носеше миризма, която не бе особено приятна — на сладко и леко разложено, като прогнило сено. Но на него едва ли му хареса да чуе това от някакво момиченце на възрастта на Мели. Той остана без дъх от гняв.
— Не, това… — мъжът се врътна и със сигурност искаше да напусне кухнята с маршова стъпка, но не му се удаде, защото на вратата бе застанала жена с червена кадифена рокля, която бе по-възрастно копие на момиченцето.
— Учителю Рубенс — рече тя. — Какво става тук?
— Подавам си оставката — изсъска той. — На мига! И много ми се иска да видя кого ще успее да наеме госпожата за учител на малкото чудовище!
— О, не — рече госпожата. — Какво е направила този път?