— Нечувана наглост. Инат. Липса на концентрация. Невиждана безочливост!
— Той ме удари! — рече детето и показа на майка си дланта си.
— О, не. Учителю Рубенс, не мисля, че боят би помогнал.
— Да не би госпожата да иска да ме учи на педагогика?
— Не, разбира се, че не…
— На това момиче не може да се преподава. Тя е бунтарка. Има тази склонност или ако трябва да сме честни, този недостатък на характера. Вместо естествена женска смиреност, срещам само непокорство и диващина.
Естествена женска смиреност? Той явно никога не бе срещал Мели. Нито Дина. Нито пък мама.
— Просто й липсва брат й — опита се да го разубеди госпожата. — Ще поговоря с него. Утре ще е по-добре.
— Може би, но тогава аз няма да съм тук! От този момент подавам оставка.
Той се поклони резервирано на майката на детето и се заизкачва по кухненската стълба.
— О, не — възкликна господарката за трети път. — Не, един учител не може да постъпи така… Ние можем… Сигурна съм, че съпругът ми с готовност ще ви повиши заплатата…
Но учителят Рубенс не спря.
— Парите нямат значение — сопна се той. — Става дума за уважение!
След това той с маршова стъпка излезе през вратата в горната част на стълбите и я трясна зад гърба си.
Жената остана мълчалива известно време, като гледаше отчаяно към стълбата. След това се отпусна на една от кухненските пейки и избухна в плач.
— О, Мира — рече тя и притисна момичето към себе си. — Какво направи!
— Но… той ме удари, мамо — отвърна й детето неуверено. — Мамо, недей да плачеш.
И аз не можех да разбера защо майката плачеше така неудържимо. Аз лично изобщо нямаше и да се опитам да задържа учителя Рубенс.
— Нали ти казах, Мира, детето ми — шепнеше тя, притиснала лице в косата на момиченцето. — Трябва да се опиташ да бъдеш мила и добра и да учиш. Или ще те вземат от мен.
Сега и момичето отново заплака на свой ред, силно и високо.
— Не искам, мамо. Не искам при черните мъже!
— О, малкото ми съкровище…
— Какви са тези черни мъже? — попитах аз.
Майката вдигна очи и ме забеляза за първи път.
— Кой си ти?
— Казвам се Давин — не исках да се представя като 8-Д-10. — Дойдох, за да помогна за новата порта. Какви са тези черни мъже, от които я е страх Мира?
За миг ми се стори, че би било крайно неблагоприлично тя да говори за толкова лични проблеми пред един облечен в сиво мъж. Но си помислих, че бе твърде нещастна, за да премълчи.
— Наричат го Орден за обществено образование — рече тя горчиво. — Но аз смятам, че това е по-скоро антиобразование. Всички деца от заможни семейства трябва да полагат годишен изпит, на който да покажат своите знания. Ако не го издържат, ги… изпращат в училище — жената притисна детето силно към себе си. — Вече взеха Маркус. Не искам да изгубя и Мира.
В главата ми назря една идея.
— Колко време остава до изпита? — попитах аз.
По бузите на майката се търкулнаха нови сълзи.
— Една седмица — отвърна тя сподавено. — О, Мира, защо не можа да се държиш мило?
Аз си поех дълбоко въздух.
— Братовчед ми е много способен учител… — започнах аз.
Бе трудно да я убедя, че някой от облечените в сиво можеше да помогне на детето й. Никога не й бе минавала мисълта, че в дружеството имаше хора, които можеха да четат и да пишат, и едва ли щеше да се съгласи, ако виждаше друг изход. Но накрая се разбрахме да отида веднага да доведа Нико. Независимо от всичко, помислих си аз, така поне ще се отърве от тръстиката.
Инес ме изпрати до вратата.
— Знаеш как да постигнеш своето — рече ми тя с възхищение. — Твоят братовчед наистина ли разбира от тези неща?
— Да — отвърнах аз.
— Добре — рече ми тя. — Мира може и да се държи лошо от време на време, но да беше видял Маркус последния път, когато си дойде. Не можеш така да се държиш с децата.
Когато се върнахме в Дружеството вечерта, Нико и аз помолихме да ни покажат плочките със задълженията на семейството. И наистина: ние вече дължахме осем медника. Не бе много, но малко повече, от това, с което разполагахме.
— Човек може да си помисли, че са ни надзърнали в кесиите преди да определят сумата — рече ми Нико.
Той се замисли.