— Дано наистина се справи.
Двадесет сребърника. Тези пари можеха да ни спасят.
— Ще се справи.
Аз си засвируках малко по-високо. Мисълта, че ще напуснем Дружеството и Сагислок, наистина ме радваше. Бяхме решили да поемем на юг, към Кампана. Там, където сянката на граф Артос все още не бе надвиснала така застрашително. Всъщност при ясно време в Сагислок човек можеше да види дома на графа, крепостта Сагис — горе, в планините, от другата страна на езерото.
— Влезте за малко — рече Инес. — Маркус се прибира днес. Господарят отиде да го вземе, а госпожата не може да си намери място.
Ние се настанихме в кухнята и заедно с Инес си поделихме остатъците от господарската закуска. Не мина много време преди да доловим топуркането на крачетата на Мира надолу по стълбите.
— Нико! — извика тя и буквално се хвърли в прегръдката му. — Изпей ми песента за семенцата!
Нико се разсмя.
— Щом като госпожицата настоява.
— Щом като какво?
— Щом като казваш, че трябва.
— Да!
И така Нико запя песента за семената. Аз я знаех много добре — в нея се разказваше за едно умно семе, което успяло да измами щъркела, но Нико бе променил текста, така че между отделните строфи щъркелът пееше: „кой е владетелят на страната?“, а малкото семенце с писклив глас му отвръщаше: „Артос Драконис“. И така нататък.
Ха, значи така е успял да накара инатливата млада госпожица да си научи урока, помислих си аз. Но не бе само това. Нико обичаше децата, беше очевидно. Не мисля, че учителят Рубенс питаеше същите чувства.
— Мира? Мира, къде си?
— Тук е, мадам — извика Инес. — Нико и Давин дойдоха.
— А, добре — рече госпожа Аврелиус, докато слизаше по стълбите. — Може ли да те видя за момент, Мира?
Мира скочи послушно от коленете на Нико и се врътна като малка танцьорка. Днес бе облечена с черно кадифе, с колосана бяла якичка, която й стигаше до ушите. Господарката пооправи яката и изчетка полепналия пух по черната пола.
— Още ли не са пристигнали? — попита тя нервно. — Не бива да закъсняват, наистина не бива.
В този миг откъм двора долетя тропот на копита и скрибуцане на колелета.
— Татко! — извика Мира щастливо. — Татко и Маркус! — тя се втурна към кухненската врата, отвори я и извика: — Татко! Тук, долу сме!
Господин Аврелиус влезе вътре. Беше облечен стилно, в костюм от кафяво кадифе със сребърни копчета. До него вървеше едно момче на девет-десет години. Бе също толкова рус, като сестра си, но бе толкова късо подстриган, че косата му почти не се виждаше. Той изглеждаше някак странно официален и сериозен за дете на неговата възраст.
— Маркус! — Мадам Аврелиус разпери ръце и го прегърна. — Малкото ми съкровище, как си?
Малкото стегнато момче се отпусна в прегръдката й за няколко мига, но след това се отскубна.
— Прекрасно, мамо — рече той.
— По-добре от последния път? Изглеждаш малко блед, съкровище.
— Всичко е чудесно, мамо.
Защо ли ми се струваше, че лъже? Може би, защото използваше твърде зрели думи за възрастта си.
Инес избърса ръце в престилката си и тръгна към него с отворени обятия.
— Ела тук, калпазанино — рече тя. — Ела да те гушна!
Тя явно очакваше, че той ще се втурне към нея. Момчето обаче се втренчи в Инес с толкова студен поглед, че тя внезапно спря.
— Аз вече не общувам с хора като теб — рече младият господар Маркус.
В този миг погледнах лицето на Инес. Тя бе толкова потресена, толкова наранена, че ми се прииска да хвана важния господин Презрение и да го сритам няколко пъти отзад. Не той обаче заслужаваше бой. За времето след последната среща на момчето с Инес явно го бяха научили, че не биваше да питае чувства към хората от Дружеството.
Дори господин Аврелиус бе озадачен.
— Но, Маркус — рече той. — Спокойно можеш да поздравиш Инес.
Момчето продължи да стои сковано с прибрани към тялото ръце, сякаш щяха да се счупят, ако ги протегнеше напред. А Инес бързо се обърна и захвана да мие чашите от закуска.
— Няма значение — рече тя. — След като младият господин не иска, няма нужда. Аз си имам достатъчно работа.
Лицето на Маркус бе толкова безизразно, че приличаше на маска. Човек изобщо не можеше да прочете мислите му.
— Ето я и моята малка звездичка ученичка — рече господин Аврелиус, вдигна Мира и я остави на кухненската маса. — Колко си красива само! Е, може ли да чуя?