— Извинете, малко бързам…
Изведнъж той хвана лицето ми с ръце и ме погледна право в очите. Не че беше грубо или силно, но просто не го очаквах. Аз пристъпих една крачка назад и той веднага ме пусна.
За миг стояхме така и се гледахме в очите. След това аз се обърнах и понечих да си тръгна, откъдето бях дошла.
— Почакай — извика той.
Аз погледнах назад. Той ме следваше. Ох, защо ли не изчаках Салан? Затичах се, доколкото тълпата ми позволяваше. Къде беше нашата палатка? Промуших се през две други, прескочих две оси на каруци и се показах изпод една маса с глинени съдове, та грънчарят се развика ужасен и ме нарече „проклета калпазанка“. Аз не се спрях, а продължих да тичам. И тичах ли, тичах. Не беше ли това нашата улица? Да, малко по-надолу можех да видя Роза, нагиздена със зелена пола и бяла блуза. Аз отново се обърнах, но за мое облекчение този път не се виждаше никакъв тъмнокос непознат с червена риза.
— Здравей — рече Роза. — Вече продадох три от малките кончета и една купа. А и билките вървят като топъл хляб.
Мама седеше и обсъждаше с някакъв клиент един от мехлемите. Тя гледаше гърненцето вместо клиента, но накрая всички се усмихнаха и явно бяхме на път да осъществим още една продажба.
— Чудесно — рекох аз. После отметнах коса от челото си и се опитах да успокоя учестеното си дишане.
Роза се вгледа малко по-добре в мен.
— Какво ти е?
Аз отворих уста, за да разкажа за непознатия с червената риза, но размислих, преди да започна да говоря.
— А, нищо, потичах малко. Попаднах на онзи, който за малко да ни вземе мястото, а той изобщо не беше учтив.
— Мога да си представя — отвърна ми Роза и се изкиска злобно — все пак загуби доста хубаво място. И така му се падаше.
Не знам защо не казах нищо. Може би, защото точно в този момент мама беше толкова щастлива, и аз не исках да я безпокоя. Но мисля, че това не беше всичко. Сякаш още усещах ръцете на мъжа върху лицето си. Дланите му бяха груби и топли. Косата и брадата му — въгленово черни. А очите, с които ме погледна — зелени, точно като моите.
— Намери ли Нико? — попита Салан.
— Не — отвърнах аз. — Може би още не е стигнал дотук.
Герои и чудовища
Всъщност Нико сам ни намери. Беше се стъмнило и ние точно се бяхме захванали да прибираме палатката и лека-полека да се замисляме за вечеря. Или поне моят стомах.
— Денят беше добър — каза Роза доволно. — Трябваше да взема някоя и друга цепеница с мен, та да издялкам още животни. Вървят като топъл хляб.
— Може би трябва да искаш малко повече пари за тези, които са ти останали.
Роза замълча.
— Не знам. Харесва ми мисълта, че всеки може да си ги позволи. А и на мен не ми струва нищо да ги направя.
„Само вложеният труд“, помислих си аз. Просто фантазия, сръчни ръце и търпение, а това все пак си беше един вид разход. Но Роза явно не гледаше на нещата по този начин. Тя се радваше, че хората искаха да притежават нещата, които правеше, и дори даваха пари за тях.
— Ето го — рече изведнъж по-малката ми сестра Мели и започна да сочи към някого. — Ето го Нико.
И наистина беше той. Вървеше леко през тълпата, защото хората се отдръпваха, щом го видеха, макар че сигурно не осъзнаваха защо. Беше малко странно, защото той носеше същите дрехи като всички останали. Нито ризата му, нито вълнената му жилетка бяха особено изтънчени. Но въпреки това човек можеше да забележи, че той не бе обикновен планински селянин. Не знам дали графските синове се раждаха необикновени — като бебета те плачат, акат и спят като всички останали младенци. Но може би като пораснат, се научават да се държат различно, да вървят, стоят и говорят по един особен начин. Във всеки случай това се набиваше на очи. И не беше само заради дрехите.
Той беше пуснал брада, след като се преместихме тук, горе. Повечето планинци също имаха бради и Нико вероятно си мислеше, че така би било по-трудно да го разпознаят. „Но явно само това не беше достатъчно“, помислих си аз.
— Добър вечер, медамина — поздрави той мама. — Добър вечер, момичета. Къде е Салан?
— Отиде на хълма да доведе Фалк — отвърнах му аз. — Ще прибираме за днес.
— Добре ли вървя търговията? — запита той.
Кимнах.
— Ние продадохме мехлемите, а Роза — повечето от животните си.
Той взе една малка фигурка на куче и я претегли в ръка.