Нико кимна леко на Мира и тя издекламира целия текст.
— Кой — е — владетелят — на — страната: — Артос — Драконис. — Какъв — е — граф — Артос… — и така нататък. Без колебание. Без да се препъне в някоя от странните думи.
— Браво! Научила си е урока — възкликна гордият баща. — Но защо завършва с квак-квак? — попита той Нико малко по-тихо.
— А-а-а… по-добре да не казваш това, Мира — рече й Нико. — Не знаем дали изпитващите знаят тази песен.
— Маркус — рече господин Аврелиус. — Това е мъжът, който научи сестра ти на всичко това. Благодарение на него можем да я задържим вкъщи още една година.
Маркус извърна студените си очи към Нико. Лицето му все още бе безизразно, но кльощавото му тяло излъчваше враждебност. Дали не беше заради сивата риза, или пък завиждаше на Мира, защото на него му се бе наложило да ходи на училище, а разглезената му по-малка сестричка явно щеше да се отърве?
Господин Аврелиус се направи, че не забелязва студеното отношение на сина си. Той се загледа в Нико за миг, след което му подаде ръка, като на равен.
— Благодаря ти — рече той. — Трябва да призная, че в началото се усъмних в прищявката на съпругата ми, но ти ме накара да се срамувам заради съмненията си. А след няколко часа, когато Мира издържи изпита си, ще изпълня даденото от мен обещание.
Цялото семейство Аврелиус потегли. Нико за първи път изглеждаше изнервен, а и нямаше какво друго да прави през следващите два часа освен да седи в кухнята с Инес и да си хапе ноктите. Аз се радвах, че имах още малко работа по портата и нямаше да ми се наложи да бездействам и да мисля.
Накрая не остана нито един ръб, който да не бе изпилен и рендосан, и нито една неизметена стърготина. А те все още не си бяха дошли от изпита. Върнах се в кухнята, където Нико вече бе започнал да се разхожда напред-назад.
— Тя може — мърмореше си той. — Знам, че може!
— Ами седни тогава — казах му аз. — Направо ми се завива свят, като те гледам.
Той седна. После започна да трополи с пръстите на дясната си ръка по края на масата.
— Дали може да я е забравила? — попитах аз предпазливо. — Или пък да е загубила дар слово заради многото непознати хора?
— Откъде да знам? — сопна ми се Нико. — Да не би да съм врачка?
„Как се стигна дотук“ — помислих си аз, изведнъж да се окаже, че цялото ни бъдеще зависи от това дали едно шестгодишно момиченце е успяло да научи едно безсмислено стихче.
— Успокой се, Нико — казах му аз. — Ако не се получи сега, ще измислим нещо друго.
Той се втренчи в мен.
— Ако не се получи, ще откъснат горкото момиче от дома и семейството му и ще го подложат на… на… същото, което са сторили на другото дете. На брат й. Видя ли го? Това не бе дете, а мъртвец. Ако си мислиш, че се безпокоя за двадесетте сребърника, дълбоко грешиш!
Съвестта ме загриза ужасно, защото аз бях мислил само за парите.
Откъм прозорците се чуха стъпки, но не бяха на семейство Аврелиус. По-скоро приличаха на войнишко маршируване.
Чухме, че градинската порта се отвори. Над главите ни затрополиха куп токове на ботуши.
Изведнъж стомахът ми се сви.
— Нико — прошепнах аз. — Нещо не е наред. Мисля, че ще е най-добре да се махнем.
Той не помръдна от масата.
— Какво може да не е наред? — рече ми. — Нищо не сме направили.
Инес се разсмя горчиво.
— Мислиш ли, че това има значение? Тук, в града, облечените в сиво винаги са виновни до доказване на противното.
Някой заслиза по кухненската стълба.
Хванах Нико и го изправих.
— Ела!
Най-накрая той живна. Аз отворих вратата, която водеше към двора.
И попаднах право в ръцете на двама униформени пазачи, които явно добре знаеха, че всяка лисича дупка има повече от един изход.
В кухнята зад нас се бяха вмъкнали няколко пазачи, заедно с госпожа Аврелиус и Маркус. Госпожата бе съвсем бледа, а от Мира и господаря на къщата нямаше и следа.
— Кой е? — попита капитанът.
— Ето го — рече Маркус и посочи Нико. — Този сив мъж отрови съзнанието на сестра ми!
Процесът
Те ни завлякоха през града с вериги на ръцете. Беше ми трудно да повярвам, че само преди няколко часа бях вървял и си бях свирукал по същите тези улици.