Опитах се да измисля нещо, с което да го успокоя. Но гърдите ме боляха, а и умирах от студ. Можех да кажа нещо от рода на: „Всичко ще се оправи“ и т.н., но точно в този момент ми бе трудно сам да го вярвам.
Дойдоха и ни отведоха. Не знаех колко време бе минало, беше невъзможно да се ориентирам заради мрака в мазето.
— Вън — изкомандва един от стражите грубо.
Беше ми трудно да се изправя — това не бе никак лесна задача, когато ръцете ти са вързани с верига зад гърба. Явно доста се бях забавил, защото стражът ме хвана за ръката и ме завлачи навън по коридора. Наложи ми се да затворя очи, защото светлината, която струеше от прозореца в края му, бе ослепителна.
Те ни замъкнаха по две стълби в една стая с високи тесни прозорци. Няколко мъже в черни роби седяха на леко издигната платформа. Не знаех дали са учители или други чиновници. На пода пред тях бе застанал господин Аврелиус. Той не бе окован, но бе ясно, че е обвиняем.
— Признава ли обвиняемият, че е назначил мним учител, при това мъж от Дружеството, за да обучава дъщеря му? — попита един от мъжете от подиума.
— Да, господин съдия, признавам — отвърна господин Аврелиус. — Не бе с лоши намерения. Нямах представа, че…
— Неосведомеността не е извинение. Законът е ясен, а задължение на гражданите е да го познават: само учители, упълномощени от графа, имат право да обучават нашите деца.
Някъде в залата прозвуча шепот и аз забелязах, че на балкона, който се простираше покрай едната стена, имаше зрители. Председателят на съда погледна остро натам и шепотът веднага заглъхна. След това вдигна съдебния меч, голям тежък предмет с богата орнаментална украса и червен копринен пискюл, и произнесе присъдата.
— Господин Аврелиус е осъден да заплати глоба от 100 сребърника, а детето трябва веднага да бъде предадено на учителите в крепостта Сагис.
— Не — възпротиви се господин Аврелиус. — Да, ще платя с готовност парите, но Мира…
Съдията се изправи и погледна строго господин Аврелиус.
— Можехме да ви обвиним в очерняне на името на графа, господине. Запознат ли сте какво наказание се полага за подобно провинение?
— Смърт — гласът на господин Аврелиус едва се чуваше.
— Точно така. Господинът би трябвало да се вразуми, да плати глобата и да се радва. Следващото дело.
Пазачът, който стоеше до мен, се прокашля.
— Ваше превъзходителство, господин съдия…
— Да? — явно на председателя не му допадаше да го прекъсват.
— Двамата сиви…
— А, да. Шест години каторжен труд в крепостта Сагис. Следващото дело!
Шест години. Шест години?
— Нямаме ли право да кажем нещо? — извиках аз.
Явно не. Пазачът така ме плясна по врата, че ми причерня.
— Простете, господин председателю — рече той, а на мен изсъска: — Мълчи, куче, или ще ти счупя ченето.
Председателят придоби такова изражение на лицето, сякаш току-що бе открил нещо неприятно в храната си.
— Изведи ги от залата — нареди той. — И се погрижи да бъдат изпратени в крепостта още тази вечер.
Пазачът ме хвана здраво за рамото, накара ме да се обърна и ме избута през вратата. Тогава го видях — горе, сред любопитните зрители на балкона — Сезуан. Бях сигурен, че е той. Въгленовочерната късо подстригана коса и очите, които толкова приличаха на очите на Дина. Той стоеше там и ме гледаше втренчено доста дълго. След това един мъж пред него се изправи и изведнъж Сезуан изчезна. Но той бе там. Сигурен бях. И бе искал да го видя. Човек може да види Сезуан, само когато той му позволи. Но защо? За да злорадства? За да ме накара да се побъркам от страх при мисълта какво щеше да направи с Дина и останалите сега, когато не можех да ги защитя?
Ако искаше това, успя. Стомахът ми се сви на топка от ужас.
„Мама — помислих си аз. — И Дина, и Роза.“ Не можеха да ни изпратят в крепостта, без първо да ни позволят да поговорим с тях.
Но явно можеха.
Още същата вечер ни изведоха от мазето, качиха ни в една лодка заедно с бедната Мира и ни превозиха до крепостта Сагис.
Дина разказва
IV. Планинският път
Шест години
Чистенето на лен бе тежка и мръсна работа. Гърбът и ръцете ме боляха, кашлях също толкова лошо, както и Мели.